Д-р Никола Марков: От моя учител проф. Ташев научих, че висшата степен на признание трябва да търсим сред колегите си

Д-р Никола Марков е възпитаник на МУ – Пловдив. След дипломирането си през 1986 г. д-р Марков започва професионалния си път в Държавна психиатрична болница с. Паталеница. Придобива специалност през 1990 г.. Работи и в Центъра за психично здраве в Пловдив. Повече от 20 години д-р Марков има самостоятелна практика като специалист психиатър в Пловдив. Един от учредителите на Колегиум „Частна психиатрия“. Един от малкото специалисти у нас, които прилагат транскраниална магнитна стимулация като терапевтичен метод при различни психични разстройства. Тези дни той бе удостоен с наградата на името на доц. Георги Койчев за цялостен принос в развитието на съвременната българска психиатрия.

Д-р Марков, професионалната Ви кариера от последните години е неразривно свързана с каузата „частна психиатрия“, Вие сте един от учредителите на едноименната асоциация. Постигнахте ли целите си, които ви събраха в началото – по-хуманна, по-достъпна и по-ефикасна психиатрична грижи и подкрепа за хората с такива проблеми?

Нека отбележим, че става дума за последните 20 години. В условията на една нереформирана здравна система допринесохме за децентрализацията на психиатричната грижа и позиционирането й в общността, което неминуемо е свързано с повече хуманност, улеснена достъпност и повишена ефикасност.

В деня, в който получавате наградата на името на вдъхновителя на идеята зя разширяване на частната психиатрична практика доц. Георги Койчев не мога да не Ви попитам трудно ли Ви е да говорите за него в минало време?

Липсата е осезаема и болезнена, но съпреживяното с доц. Койчев, неговите уроци и неговото научно и човешко наследство оставят чувството, че личността му продължава да е сред нас.

Разкажете накратко какво Ви събра с тази група колеги, кои бяха първите Ви стъпки?

Да си част от прогресивната, развиваща се част от професионалната общност, да имаш подкрепата, но и критиката на единомислещи е предизвикателство, което приех от 2000 година. Под ръководството на доц. Койчев Колегиум „Частна психиатрия“ създаде първите консенсуси в новата история на българската психиатрия, които залегнаха и в първите професионални стандарти. С всяка изминала година конференциите повишаваха качеството си и се превърнаха в очаквани събития, определящи тенденции и бъдещи насоки. Тези срещи бяха и остават интердисциплинарни по характера си, преминават по правило и с участие на колеги от чужбина.

Не е тайна изключителното внимание, което отдавате на колеги, които сега правят първите си стъпки в професията. Бяхте съучредител на наградата за млади психиатри „НЛО“ (Ники и Лъчо оценяват) заедно с проф. Лъчезар Хранов, който също не е вече между нас. Сега сте част от управителното тяло на новосъздадената фондация „Млади медици за България“. На какво се дължи тази Ваша отдаденост към каузата на тези млади хора – специализанти, студенти?

Като млад лекар получих изключителната подкрепа и възможност да се развивам от д-р Крум Савов и от д-р Николай Джамбазов. Зарекох се, че ще върна жеста към млади колеги и ето дойде времето за това.

Ако се вгледате в себе си, в своя път през годините имате ли отговор на въпроса – прилича ли на тях младият д-р Никола Марков или е по-различен – в мислите, в амбициите и намеренията си?

И днес си оставам със същото вълнение и удовлетворение в стремежа да оказвам помощ при значимо повече възможности на базата на развитието на специалността в световен и национален мащаб.

Имат ли тези млади хора перспектива за развитие у нас или психиатрията ни се размина сериозно с посоката, по която върви светът днес? Какво искате да им пожелаете?

Фондация „ Млади медици за България“ има за цел да подпомага финансово младите медици. Лично аз си давам сметка, че колкото и да ги подпомогнем, то ще е несравнимо по-малко от това, което биха получили извън страната. Остава да се опитам да им показвам предимствата, оставайки в България да се развият изпреварващо, като, разбира се, имат достъп до високи технологии и иновативни терапевтични методи, които в по-строго регулирана и йерархична система трудно и по-бавно се достигат. Колкото и парадоксално да звучи у нас „лечителското изкуство“ продължава да е възможно.

Нека са преди всичко здрави и превърнат работата си в удоволствие.

И вместо финал нека Ви попитам кой от заветите на учителите Ви в науката пазите в себе си като истината, на която ще останете верен независимо от обстоятелствата?

Проф. Тодор Ташев, чийто пряк възпитаник се считам, казваше, че е важно да получим признанието на пациентите си, но висшата степен на признание трябва да търсим сред колегите си. Вярвам, че наградата на името на доц. д-р Георги Койчев за принос към българската психиатрия ме приближава към тази цел.