Доброто може да бъде заразно – не като вируса, по-силно от него

Тези дни злото ни връхлетя изведнъж и парализира сетивата на всички и на всеки. Стрелките на часовниците като че ли спряха за миг, докато осъзнаем като общество какво ни случва – и не само на нас, а на целия свят. Коронавирусът се настани като неканен гост и сякаш за миг предизвика парализа – на мисли, на чувства, на емоции. Най-лошите опасения на медиците се сбъднаха и дойде време да чуем предупрежденията им, дори и тези, на които не искахме да повярваме.

И точно тогава се случи неочакваното. Една от най-големите болници у нас, избрана да приема засегнати от болестта  – „Александровска“ обяви призив за набиране но доброволци в помощ на клиниките и работещия в тях персонал. Буквално за ден на този зов за помощ откликнаха 77 души – студенти медици от последните курсове, специализиращи лекари, сестри, санитари. Сред тях имаше и един бивш министър на здравеопазването – д-р Илко Семерджиев и един доскоро висш държавен служител – бившият областен управител на Перник Ирена Соколова, психотерапевт по професия. Ден по-късно доброволците станаха 180. 

Битката бе започнала и войниците се събираха. Така изведнъж цялата нация бе изправена пред едно откритие – освен да бъдем вечно недоволни от потопени в негативизъм, оказа се, че можем да се отърсим от тях и да отворим душата си за общата мъка и за мъката на ближния! Не било толкова трудно, но е трябвало да злото да се стовари на главите ни, изглежда.

През следващите часове изненадата ни започна расте. Доброволци започнаха да си стичат и към втората голяма болница, която трябва да поема удара на епидемията  - „Пирогов“. Появиха се и желаещи да помагат на Военно-медицинска академия. От Пловдив път дойде вестта, че доброволното формирование „Пловдив 112“ ще се включи в помощ на Общинския кризисен щаб и ще съдейства за обслужването на възрастни и болни хора по домовете. Изискването бе желаещите да са здрави, да имат личен автомобил и да са под рисковата възраст – 60 г.

Така осъзнахме още една голяма истина – че доброто може да бъде заразно. Не като вируса - по-силно от него.

И дойде ред от телевизионния екран и от радиоeфира да чуем, че вече има лекари, които не са се прибирали с дни по домовете си и не са виждали децата си. Че има студенти по медицина, които не са излизали с часове от клиниките и са помагали с желание и самоотверженост на лекари, сестри и санитари с ясното съзнание, че сега учат най-важния си урок – урокът на себеотричането в името на живота.

А той, животът винаги умее да възнаграждава. Може би не сега, в момента, а някога в бъдещото – по-близко или по-далечно. Стига само да бъдеш верен на себе си.

Верни на себе си остават и лекарите от Националния кризисен щаб – все по-видимо уморени, все по-готови да посрещнат новите удари на ситуацията, за чиято тежест не си правят илюзии, защото я познават и анализират професионално от самото начало. При това без да излъчват паника, а с готовността да носят достойно своя кръст до край.

Днес председателят на щаба ген. Венцислав Мутафчийски обясни пред медиите, че всеки ден той и колегите му разговарят по телефона с хората, оставени под домашна карантина най-малко по 20 пъти. Не е толкова трудно да си представим какво напрежение и усилия им струва това. Не е трудно да си представим и безкрайните дни и нощи на медиците, които са поели грижите за пациентите с коронавирусна инфекция в клиниките. И на този фон не можем да не са зарадваме искрено на жеста на няколко лекари от Столична лекарска колегия, че лекари занесоха плодове и храна на свои карантинирани колеги от затворената интензивна клиника на болница „Св. Наум“.

А последните дни уви, не носят по-добри вести. Не се знае колко са починалите медици в Китай, още няма данни за Италия и Испания, където в момента ситуацията е най-тежка в цяла Европа. Белгия съобщи, че за живота си се борят четирима лекари. Млада медицинска сестра от Милано свали защитната маска от лицето си и показа през Фейсбук раните си, получени от нея. Не с вопъл и хленч, а с желание светът да види в какви условия работи заедно с колегите си.

Колко още ще продължи кризата днес никой не знае, не се наемат да прогнозират конкретен срок и най-добрите експерти.

Но ако е вярно, че изпитанията винаги носят познание и мъдрост, то точно сега е моментът всеки от нас да се запита сам себе си и да си отговори честно – ще има ли достойнството да отдаде дължимото на онези, които работят в огнищата на заразата? Ще има ли куража да си признае колко несправедливи упреци за всички неудачи в здравеопазването успя да понесе медицинското съсловие през последните години? Ще има ли съзнанието по-често да търси друг начин на общуване с медиците и да помисли повече преди да ги обвини във всички земни грехове?

Защото вирусът все някога ще си отиде, но дали това, което ни се случва ще ни направи по-зрели, по-дисциплинирани и по-отговорни? Днес тревогата и страданието са навсякъде, а какви хора ще излезем от кризата зависи само от нас, със сигурност. И да си спомним, че в тази буря има хора, които не спят, за да помагат и те не са малко. Повечето остават невидими, нека мислено им изпратим послание с благодарност за смелостта.