Страхът, финансите и безпощадността на обществото разколебават младите лекари от педиатрията

Проф. Иван Литвиненко завършва медицина през 1984 г. в МУ – София. Започва работа като ординатор в Санаториума за деца с ДЦП – Момин проход, но скоро след това става участъков педиатър в гр. Костенец. През 1986 г. постъпва като асистент по педиатрия в тогавашния Научен институт по педиатрия, сега СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ – София. Първоначално е в Сектор „Физиология на здравото дете“, а след 1990 г. е в Клиниката по детска неврология. Придобива специалности по педиатрия (1990 г.) и по детска неврология (2005 г.). През 2002 г. защитава дисертацията на тема „Неврологични усложнения у деца с диабет (клинико-електрофизиологична характеристика)“ и придобива научна степен доктор по медицина. През 2009 г. става доцент, а от 2013 г. е професор към Катедрата по педиатрия, на която е и ръководител в периода 2012 – 2020 г. От 2007 е началник на Детската неврологична клиника, а от 2021 е и член на борда на директорите на СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ – София.

Проф. Литвиненко е редактор и съавтор на учебник по педиатрия на български и на английски език, както и на пропедевтика на детските болести. Публикационната му активност включва над 130 статии, от които в българска периодика над 100 и в чуждоезични издания над 35, почти всички с импакт фактор, над 200 участия в научни форуми. Общият Impact Factor на публикациите надхвърля 100, а цитиранията са над 400.

Преминал е редица специализации – курс по епилепсия в Университетската болница в Инсбрук, Австрия, при проф. Бауер (2002), специализация по миология в Института по миология – Бабински, Париж (1998), училище по ЕМГ – Лондон (2010). Член е на редколегиите на сп. Педиатрия и сп. Педиатрия плюс“.

От есента на 2021 г. е избран за председател на Управителния съвет на Българската педиатрична асоциация.

Проф. Литвиненко, защо над 20 години не може да се намери решение на проблема с недостига на кадрите в педиатрията?

Педиатрията не намира мястото си от толкова години, защото тя е приоритет, но само на думи. Всички управници декларират, че майчиното и детското здравеопазване са им приоритет, но ако беше така, сега нямаше да водим този разговор. Факт е, че педиатрите и сестрите  в педиатричната болнична помощ са абсолютен дефицит. Известно е каква е средната възраст на сестрите, които ги има сега. Реално никой не си дава сметка, че след няколко години, колкото и да им се работи, те няма да могат да го правят и тогава няма да могат да функционират ред структури, поради липса на тези кадри.

По отношение на лекарите педиатри има няколко определящи аспекта, които обясняват защо няма интерес към тази специалност. Единият е още от моите студентски години. Когато станеше дума за дете, колегите ми се отдръпваха и казваха, че не могат да преглеждат деца. Малко са тези, които имат нагласата и желанието да работят с деца в ранната фаза на своето обучение, за да се насочат към педиатрията. Една част от колегите попадат в специалността случайно, а после остават в нея, но повечето се страхуват от работата с деца. Втората съществена причина е липсата на стимул. Всеки колега се измерва с колегите си на своята възраст и няма как да предпочете специалност, в която лекарите са дисквалифицирани по отношение на заплащането. Педиатрични пътеки са с най-ниските цени. Вярно е, че в последните години ръководството на БЛС малко разчупи шаблона, защото с тях постигнахме първо разделяне на детските пътеки от тези за възрастните и след това увеличение на цените на тези пътеки. То обаче е изключително недостатъчно, защото диспропорцията е от години.

Сега предстои ново увеличение на цените на педиатричните пътеки.

Действително, но има много да се наваксва. През годините, когато е имало увеличение, то винаги е било процентно. 10% от 300 лв. са 30 лв., а 10% от 3000 лв., каквато е изначалната цена на някои от пътеките в добре финансираните специалности, са 300 лв. Във времето това се екстраполира и ножицата става страшно разтворена. Правят се стъпки, дано те да продължат и дано някога стигнем до справедливо разпределение. Какво да има в едната и в другата пътека, та толкова да се различават? Логично е, че не е така. Логично е, че никой не ги е остойностил, никой не се е постарал за справедливо финансиране. Освен това години наред тези, които работят като педиатри в доболничната помощ, не получаваха по никакъв начин това, което получава един интернист – потребителската такса. Децата не трябвало да плащат. Чудесно! Те не трябва да плащат, но държавата трябва да поеме тази такса, за да възмезди лекаря, който се е нагърбил с тази огромна отговорност. Отговорността е и третата причина, поради която по-трудно лекари се решават да бъдат педиатри. Всеки лекар носи отговорност за пациентите си, но някак тя се търси повече от педиатрите. Ако имаме някакво неблагополучие, (а все пак лекарят не е Господ, макар понякога да се опитваме да играем тази роля), много по-безпощадни са и близките, и журналистите, и държавата към един педиатър, който е допуснал някаква слабост. И това също разколебава лекарите от специалността. Не знам каква е статистиката, но когато аз се явявах на изпит по специалност, в рамките на двете сесии по цял месец, всеки работен ден, изпитваха три комисии и във всяка от тях имаше поне по 4-5 кандидата. Сега в последните години в комисия изпитвам между двама и максимум четирима кандидати.

Колко специализанти избират да добавят и педиатрия към основната си специалност?

Нямам някаква статистика, но тези млади хора, които започват при нас с много тясна специалност, им се налага да вземат специалност педиатрия. Моето лично мнение е, че беше грешка да се мине към този модел. По-добре е първо да се взима специалност педиатрия и после да се отива към по-тясна специалност. Предишният председател на БПА проф. Пилософ имаше идея да се минава курс на обучение към третата или четвъртата година, който да дава право да се вземе специалност педиатрия и после с добавянето на две години да се специализират субспециалности. Връщаме се към това да е единен процес, но на първото стъпало да имаш педиатрия и една след това да се отива към второто стъпало. Много по-логично е. Медицината е нещо, което се учи с годините и с опита, в едно кратко обучение може да не срещнеш някои неща. Задълбавайки в тясна специалност, неглижираш до голяма степен огромното море от информация и опит, които има в другите специалности, затова трябва да имаш общия поглед. За това в моето съзнание най-добрия педиатър беше проф. Драган Бобев, заради познанията му в общата педиатрия и другите субспециалности. Той имаше широкия поглед и можеше да оцени важните неща, жалоните и да покаже правия път в решаването на един казус. Медицината е много сложна и многолика, а с годините става още по-сложно. Сега има много улеснения, но и големи затруднения. Например при невропатиите навремето класификацията включваше 8 точки, от които реално първите три бяха важни. Сега класификацията на същата тази нозология включва над 70 болести, голяма част от които с доказан генетичен дефект. Разбирате ли колко много трябва да насложи младият лекар, който се учи при тази ситуация? Затова много е важно да научим младите лекари на стратегическо мислене, за да може да отсяват важните симптоми и да се насочат към диагнозата, а за детайлите може да има справка. Не може да се правят справки при спешните състояния и затова, когато изпитвам студенти, им казвам, че няма нужда да знаят дозите за всички медикаменти, но не може да не знаете какво ще правите при една кетоацидоза и да правите справки в компютъра. Не става. Има неща, които са важни и трябва да останат в съзнанието им, а за другите да са добре ориентирани и да знаят къде и как да четат.  

Голяма част от младите лекари имат вътрешна необходимост да попълват постоянно знанията си и да са в крак всички новости. Често обаче това е финансово непосилно за тях. Какво може да се направи, за да им се помогне?

Медицината е една от най-променящите се науки и по отношение на диагностиката с нови методики, които се обогатяват всяка година и дават нови и нови резултати. Човек трябва непрекъснато да се обучава, иначе няма как да бъде полезен. Затова говорим за продължаващо обучение. Държавата е абдикирала от полето на специализация на младите лекари и прехвърли отговорността на болниците, които са самоиздържащи се дружества. Къде обаче е интересът на болницата да има повече специализанти? Освен, че ще попълнят графика с дежурствата, специализантите не носят особен принос на болницата. Напротив, те са един разход. Затова, като дефицитна специалност, ако имаме желание да я развиваме и да имаме повече специалисти, трябва да има някакви облекчения при включването в специализация. За продължаващата форма на обучение от БПА правим, каквото можем и организираме и регионални, и национални конференции, и конгреси. Има къде да отидат хората. Никой обаче не им осигурява първо времето, особено на общопрактикуващите педиатри, а след това и финансово. Това не е регулирано. А има държави, в които се отделя определена сума за всеки лекар и за една година той има право в рамките на тази сума да отиде там, където си избере според интереса.

Проблемът с кадрите е особено голям предвид и обществения натиск да бъде изградена бързо Национална детска болница. Защо спорим къде трябва да бъде построена тя и как да изглежда, след като има такъв недостиг на специалисти?

За една болница хора винаги има. Нашата болница СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ би трябвало да е ядрото на такава структура и в нея персонала като лекари е достатъчен. Тук се концентрира и обучението, и преподаването. Въпросът е, че не се стартира от това къде и каква да е сградата, а с какво ще се напълни като съдържание. Нашата единствена и основна цел е комплексността на тази болница. Т.е. под един покрив да бъдат събрани всички звена, които имат пряко отношение към здравето на детето, за да не се прехвърля то от болница в болница. Тогава няма да има и прехвърляне на отговорност и няма да има опасност по техническа причина да загубим пациент. Това е ужасно първо за родителите, но не по-малко и за лекарите, които носят отговорността и дори да не им бъде потърсена такава, всеки в душата си носи неудовлетворението от това, че е можело да се спаси едно дете, а нещо не се е случило. Това ни е голямата болка. Затова първото, което трябва да се направи, е да се уточни кои хора ще влязат в новата сграда, те да си кажат изискванията какви помещения, каква бройка легла, какъв персонал, каква апаратура са им нужни и оттам да се изготви едно задание, после да се търси най-удачното място за сградата и оттам нататък да се включат архитекти, строители и градоустройствени структури. За съжаление никой не постави така въпроса. Дори не сме седнали на една маса всички специалности, за да го обсъдим, канени са отделни представители. Т.е. този разговор не се е състоял.

В такава болница са нужни хора със стаж, опит, хабилитирани, защото е болница, в която ще се преподава, а самите специалности понякога изискват повече от един-двама специалисти. Например поне трима добри морфолози трябва да се подпишат под идентичен резултат, за да се приеме диагнозата остра левкемия. Или кой добър хирург може да оперира сам? Трябва да има яснота на първо място за хората, а това не може да бъде оставено на самоорганизация. Нужна е намесата на компетентния орган, който е МЗ, което да задвижи машината така, че да се стигне до един реален, добре обмислен и работещ вариант на такава болница. Другото, което опира до материалната страна, е чисто политическата част. Мисля си, че държавата все би могла да отдели няколко милиона (както може да отдели за пътища и стадиони), за да построи една такава болница за децата.