Сряда, 21 Април 2021
03
окт
 

Д-р Цветеслава Гълъбова:

В България диагнозата психично болен е присъда

Ние сме уникална специалност, в която няма клинични пътеки, борбата ни трябва да бъде за тях, казва д-р Гълъбова

Понеделник, 03 Октомври 2016 | 15:08:25 Полина Тодорова


Д-р Цветеслава Гълъбова е възпитаник на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и световно стопанство (2006). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" и от седем години е не

Д-р Цветеслава Гълъбова е възпитаник на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и световно стопанство (2006). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" и от седем години е неин директор.

Д-р Гълъбова, преди дни в София се състоя обширен форум, посветен на стигмите спрямо психичните заболявания. Защо обществото ни все още не желае да приеме хората с подобни проблеми?

Аз не бих казала, че обществото все още не ги приема, то никога не ги е приемало и за съжаление тези, от които зависи да се променят обществените нагласи, не правят нищо по въпроса. Обществените нагласи, особено към различните, се променят с години, дори десетилетия. Промяна обаче няма – няма и да има, ако продължаваме в същия дух. Истината е, че в България диагнозата шизофрения и психично болен е присъда.

Ясно е, че сме закъснели много и в грижите, и в отношението спрямо тях. Какви обаче трябва да са първите стъпки, за да се промени тази ситуация?

Първите стъпки са от различно естество. Аз лично смятам, че управляващите, независимо кои са, трябва да припознаят психичното здраве като приоритет, като част от общото здраве, което за съжаление все още не се е случило. Ние, работещите в сферата на психиатрията, виждаме проблемите изцяло в детайли, но и всички останали се сблъскват с тях ежедневно, включително и виждайки толкова много хора, ровещи по кофите – голяма част от тях са психиатрични пациенти. Лошо няма да ги виждаме по улиците, но не и по този начин.

Каква е причината тези хора да са изоставени?

Главната причина е, че липсват дневни центрове, въпреки че това беше залегнало в националната политика за психично здраве 2004-2012. Едно от предвидените в нея неща беше именно разкриване на дневни центрове във всяка община, в които болните с психични заболявания, които не могат да работят, да бъдат включени в артерапевтични и трудотерапевтични занимания – с тях да работят психолози, терапевти и други специалисти, именно за да бъдат ангажирани през целия ден. Ето това не се случи. Сега средностатистическият психиатричен пациент, имам предвид тежкоболният, след като сутрин вземе лекарствата от близките си, е свободен да прави каквото си иска през целия ден.

Имат ли шанс за работа психично болните в България?

Години наред съм била свидетел на това как болните молят диагнозата им да не се вписва в болничния лист, ако е възможно да не се знае откъде е болничният лист, защото след това следва уволнение. Да, Кодексът на труда ги защитава, но те буквално биват измамени от работодателя си да напуснат и остават без работа завинаги, защото никой не иска да ги наеме повече. Стигмата е голяма, дори и сред колеги непсихиатри. Когато изпращам пациенти за консултация в други болници поради влошаване на телесното им състояние, систематично получавам отказ от консултация.

Наскоро разказахте за тежката съдба на две психично болни жени, които буквално живеят в оглавяваната от вас болница, защото институциите са слепи за тях. Защо се стига до подобни ситуации?

Този случай е директна злоупотреба на държавата с правата на хората – тези две жени са поставени под пълно запрещение, те нямат лични карти, нямат достъп до личните си средства и това продължава десет години. За мен подобно отношение е пример за абсолютно високомерно отношение от страна на институциите – в случая районните кметове на „Триадица” и „Красно село” и дирекциите социално подпомагане. Не знам обаче как ще изглеждат нещата, ако психичната болест влезе в семействата на тези хора. За съжаление този случай обаче не е изолиран. В психиатричните болници в България живеят над 300 души и то с десетилетия.

Търсили ли сте до момента социалните служби по въпроса?

Разбира се, но те спряха да отговорят на писмата ми, затова се видях принудена да потърся медиите. Писала и съм до националния омбудсман, вече съм сезирала и софийската районна прокуратура с молба да принуди тези кметове и социални служби да изведат жените от болницата, за да престанат да живеят там.

Какъв е пътят на лечение на човек с тежко психично заболяване в България?

Ако се съгласи да постъпи на лечение, постъпва. В случай, че има отказ обаче, се намесва съдът, защото недоброволното лечение е вид лишаване от свобода и може да се случи само със съдебно решение. Има много ясен регламент в Закона за здравето, в който е описано какво трябва да се случи, ако пациентът има психична болест и тя е основа за опасност както за него самия, така и за околните. Темата за запрещението е огромна и тепърва ще е предмет на обсъждане. Според мен категорично трябва да отпадне старият закон, защото има злоупотреби с поставянето под запрещение. Също така обаче имам сериозни притеснения, че няма да се направи всичко, за да се гарантира изпълнението на заложените норми в новия закон.

Казвате, че е имало злоупотреби при прилагането на действащия до момента закон. Имате ли информация за лица, които са поставяни неправомерно под запрещение?

В повечето случаи е трябвало да бъдат, но да кажем, че и това го е имало. Проблем се създава и от факта, че най-често, когато едно лице бива лишено от граждански права, неговите настойници не полагат грижи за него и държавата не контролира това. Примерът с жените в моята болница е точно такъв.

Достатъчно финансирана ли е грижата за психично здраве?

Ние сме уникална специалност, в която няма клинични пътеки. Държа да подчертая, че клиничните пътеки не са универсален финансов инструмент, не е добро финансирането и по тях, но доколкото цялата система се финансира чрез тях, нашето оставане извън борда ни обрича на ситуацията, в която сме. Да не говорим, че вътрешно самата психиатрия има различно финансиране, което поражда огромни конфликти, неравнопоставеност и дискриминация по отношение на пациентите, които се лекуват в лечебни заведения, финансирани по различен начин. Така че борбата ни трябва да бъде за клинични пътеки.



Коментари по темата

Правила на форума за коментари
esQC


Всичко за коронавируса
За героите в бялo
Още новини
Богдан Кирилов: Не се обмисля изтегляне на ваксината на АstraZeneca
21.04.2021 09:59:36

Богдан Кирилов: Не се обмисля изтегляне на ваксината на АstraZeneca

Не се обмисля изтегляне на ваксината на АstraZeneca. Това заяви пред БНТ директорът на Изпълнител ...

Николай Хаджидончев преизбран за пети път начело на БГФармА
21.04.2021 09:25:12

Николай Хаджидончев преизбран за пети път начело на БГФармА

Изпълнителният директор на Тева в България Николай Хаджидончев беше единодушно преизбран за предс ...




Актуална тема
Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?
07.04.2021 17:13:52 Полина Тодорова

Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?

Изминалата една година беляза целия свят със знака на битката срещу Covid-19. След тези тежки мес ...

Въпроси и отговори за ваксините
24.02.2021 16:15:02 Полина Тодорова

Въпроси и отговори за ваксините

От дни в България е в ход масовата имунизация срещу COVID. След осигуряването на т. нар. зеле ...

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?
14.01.2021 17:20:00 Полина Тодорова

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?

Кризата, породена от COVID-19, създаде проблеми, чието решение вече близо година е истинско преди ...

Burnout синдромът – скритата епидемия сред медиците
11.12.2020 14:48:07 Полина Тодорова

Burnout синдромът – скритата епидемия сред медиците

Епидемията от COVID-19 вече месеци наред властва над света, погубвайки хиляди животи, но и изправ ...