Доц. д-р Димитър Буланов: Времето на COVID беше време на изпитание

Доц. д-р Димитър Буланов е хирург, доцент в Катедрата по обща и оперативна хирургия в Медицински Факултет на Медицински Университет - София, чиято база е Първа хирургия на УМБАЛ "Александровска" и от 2013 г. е зам.- директор по лечебната дейност в болницата. 

Звършил е медицина в Медицински Университет – София през 1991 г. В периода 1992 – 1995 г. е бил асистент по неврохирургия в Катедрата по спешна хирургия, неврохирургия, ортопедия и травматология на ВМА-София. От 1996 г. работи като преподавател и лекар-хирург в Катедрата по обща и оперативна хирургия на МФ, МУ-София с база Клиниката по обща и чернодробно-панкреатична хирургия (Първа хирургия) на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД. През 2001 г. придобива специалност „Хирургия“. През 2010 г. защитава докторска теза „Проучвания върху обема на лимфната дисекция като компонент от оперативното лечение на стомашния карцином в стадии 0-ІІІВ“ и придобива образователната и научна степен „доктор“ по медицина. Специализира хирургия в Kindai University Япония (2004 г.). Доц. Буланов еучаствал в над 70 научни форума – конгреси и конференции по хирургия в България и в чужбина; съавтор в 3 учебника и 2 ръководства за студенти по медицина; автор и съавтор в над 115 публикации в специализирани научни медицински списания. Член е на УС на Българското хирургическо дружество и на УС на Съюза на българските медицински специалисти. От април 2013 г. е заместник-директор по лечебната дейност на УМБАЛ „Александровска“, а от юни 2016 г. е избран за заместник-декан по учебната дейност и член Факултетния съвет на МФ, МУ-София. От 2019 г. е член на Експертния съвет по медицинската специалност "Хирургия" към Министъра на Здравеопазването на РБългария.

От самото начало на епидемията доц. Буланов участва на първа линия в борбата COVID -19 в новосформираното инфекциозно отделение на болницата. Той пое поста изпълнителен директор на „Александровска“ болница от проф. Костадин Ангелов, който беше назначен за министър на здравеопазването.

Доц. Буланов, как се чувствате като човек, на когото се наложи да скочи в „дълбокото“, след като внезапно се наложи да поемете ръководството на „Александровска“ болница?

Функцията на зам.-директора по лечебната дейност, която изпълнявах досега е основна в болницата, но е свързана с чисто медицинската част от работата. Задълженията на изпълнителния директор обаче, обхващат и другата част от дейността на лечебното заведение, която се определя от това, че болницата е търговско дружество с голям брой контрагенти в различни стопански направления, освен това тя е огромен механизъм, който има своите административни правила и взаимоотношения.

Не бих казал, че се чувствам некомфортно в тази ситуация, защото от една страна поради една или друга причина в годините съм осъществявал голям брой от елементите на управлението на болницата. От друга страна през годините успяхме да създадем много добре работеща администрация, която движи всички останали процеси и подпомага диагностично-лечебната дейност на болницата в прилагането на политиката на съвета на директорите и на принципала - МЗ.

Какво Ви липсва от работата Ви преди да заемете този пост?

Всички отговорности, които съм имал като зам.-директор по медицинските дейности имам и сега. В лечебните заведения, пък били те и търговски дружества, директорите в огромен процент са лекари, които осъществяват контрола върху цялата болнична дейност и носят отговорността за това. В този смисъл за мен няма значима разлика. И преди, и сега се опитвам да съвместявам всичките си административни задължения с работата си като хирург. И преди месец, и сега не е лесно, защото времето, което трябва да отделям на проблемите на всички клинични структури ме ограничава във времето, нужно за моите пациенти, но винаги съм успявал да им обърна достатъчно внимание. И сега имам възможност да лекувам пациентите, които ме търсят, както и да участвам в лечебния процес в Клиниката, от която произхождам – Първа хирургия на „Александровска“ болница.

Въпреки че сте хирург, Вие влязохте като доброволец в COVID-отделение. Каква беше причината да го направите?

Ще се върна към началото – януари, февруари и март на тази година, когато се заговори за този нов вид коронавирус. Този период бе доминиран от огромно количество медийна информация за заболяването, което той причинява. Това, което виждахме бяха апокалиптични картини от околния свят и очакванията бяха това да се пренесе и в България. Информацията бе за много мащабно разпространение на непозната болест, при която много бързо се развиват тежки усложнения в белия дроб с дихателна недостатъчност, впоследствие се засягат и други органи, и системи, и няма сигурно, ефективно лечение.

Данните показваха, че България трябва да бъде готова за масово заразяване, че болниците трябва да създадат структури за изолация и лечение на подобни пациенти. И това - на фона на относително малък брой инфекциозни клиники и само една специализирана инфекциозна болница в страната. Тъй като трябваше да има пропорционална на очакваната заплаха – реакция на държавата за подготовка – наложи се и ние от Александровска да се присъединим към болниците от първа линия.

При нас всичко стана доста бързо – докато се изготвяха графиците и си уточняваха организационни въпроси, изведнъж започнаха да идват линейки със симптоматични пациенти и трябваше да се реагира веднага. Тогава аз и инфекционистът на болницата - д-р Тома Томов - с няколко сестри приехме тези пациенти и трябваше да останем. Започнахме да ги диагностицираме и лекуваме, започнаха да се трупат още и още пациенти …

Колко време Ви отне преструктурирането?

Много бързо се случи – може би за 5 - 6 дни. Предизвикателството беше не само да се обособи такава структура, но и да се намери персонал, който е готов да се отдели от останалите работещи клиники и да заживее с тези болни. В тази ситуация нито една болница не бе готова изцяло за подобна дейност, освен инфекциозните клиники.

А и при наличния дефицит на лекари, сестри и санитари във всички специалности, е много трудно да се отделят хора, да се затворят няколко клиники за да се насочат в структура за изолация и лечение на COVID-пациенти. Това именно се случи при нас за около 3 месеца.

Впоследствие успяхме да се реорганизираме и да възстановим изцяло нормалния ритъм на работа във всички клиники. Подобни процеси обаче, се отразяват негативно на финансовото състояние на всички лечебни заведения, които имат подобни структури. Техният обем дейност намаля с 50, 60, а при някои и със 70% и затова държавата приложи механизъм за дофинансиране, за да може те да работят нормално и да плащат възнагражденията на персонала, задълженията към доставчиците.

Защото в момента вниманието на всички продължава да е насочено главно към болните с коронавирус, но не бива да забравяме, че хората, които боледуват от други болести, са по-голямата група. Ние трябва да мислим за тях и да не забравяме, че и те се нуждаят от помощ. Понастоящем болницата е осигурила възможност най-добрия начин да бъдат лекувани и пациентите, които не са с COVID инфекция.

Какво представлява коронавирусът на базата на Вашия опит?

Това е една упорита и бързо разпространяваща се респираторна вирусна инфекция. Това, което видяхме в България от март месец насам е, че епидемичните мерки ограничиха много и достатъчно добре разпространението на тази инфекция. В началото, когато бяха по 5 - 6, дори по 10 новозаразени, това бяха цифри, които възприемахме като много големи, а сега имаме по 100, 200 случая на ден и не ни се струва толкова много, заради големия брой PCR-тестове, които се осъществяват всекидневно.

В последния месец броят на новооткритите позитивните пациенти се движи от около 2 до 4-5% от направените изследвания. Тези данни могат да се интерпретират от различни гледни точки. Много е важно по какъв повод се правят тестовете – дали са на случаен принцип, в рискови групи или всред хора със симптоми, защото изводите са различни. Когато се говори за заболеваемост трябва да се има предвид, че в медицината тя представлява броят на новорегистрираните заболели на 100 000 души и то на годишна база, е не броят на регистрираните носители на вируса. В този смисъл аз съм оптимист, че епидемията постепенно намалява обхвата си.  Процентите имат значение дотолкова, че показват тенденция към намаляване на новорегистрираните носители и това трябва да успокоява хората, но не трябва в никакъв случай да се пренебрегват правилата за хигиена на общуването. През годините всички бяхме позабравили за тях и природата ни ги напомни с този упорит вирус. Всъщност това, с което лично мен този болестен причинител ме впечатлява е, че той много упорито оцелява. Обикновено респираторните вируси са сезонни, докато този вирус персистира през всички сезони дълго време.

Какво е Вашето обяснение за високия брой на заразен с COVID медицински персонал?

Доколкото съм запознат навсякъде по света броят на заразения медицински персонал  е по-висок от средния брой заразени лица. И това е обяснимо, защото независимо от предпазните мерки, които се вземат, времето на експозиция, на контакта на лекар с болен пациент или носител е неизмеримо по-дълго от случайния контакт на човек със заразен. Заразиха се колеги и друг медицински персонал от различни структури – в болници, в Спешна помощ. Представете си ситуация – един лекар от Спешна помощ отива при пациент в критично състояние. Колкото и да е екипиран, той трябва да извърши определени действия и манипулации, при които е в пряк контакт с тялото на пациента. Например, когато трябва да се направи кардиопулмонална ресусцитация – дори и да си с маска и шлем, те могат да паднат от лицето, а животоспасяващите действията на лекаря не могат да прекъснат, също така не могат да се сложат маска и шлем на болния, за да му се направят животоспасяващи манипулации. В подобни ситуации се действа бързо и последователно, затова и рискът е много голям.

А Вие как се чувствахте в COVID-отделението?

Не мога да кажа, че се чувствах комфортно. Беше време на човешко и професионално изпитание. Но постепенно уточнихме диагностичните и лечебните алгоритми и дойдоха първите позитивни резултати. Дойдоха, разбира се и негативни резултати, но си направихме бързо изводите. Натрупахме опит и видяхме, че лечението на тази болест се подчинява на същите принципи, на които се подчинява лечението на всяка друга болест – колкото по-рано се започне лечение, колкото по-рано се направи диагностика и колкото повече болестта се развива на неувреден терен, толкова рисковете са по-малки.

В отделението един от сериозните проблеми бе необходимостта от изолацията на пациентите. Те бяха сами в стая със седмици. Виждаха периодично да влизат при тях хора, не можеха да различат лекаря от сестрата и санитаря. Не виждат човешко лице - денонощно. Виждаха ни лицата само в момента на изписването - когато те вече не бяха контагиозни и ние бяхме без маски, за да се запознаем. Това, което много ни тревожеше и имаше значение за психиката им, беше информацията, която получаваха от телевизията и телефоните си. Повечето пациенти бяха страшно уплашени, до степен на паника. Ние трябваше да говорим много дълго с тях, за да са спокойни, за да бъдат убедени, че симптомът, който усещат не е фатален. Опитвахме се да държим хората в яснота за състоянието им и това беше много труден процес. Бяхме 100% отдадени на пациенти си, за да може те да оцелеят.

Как трябва да се процедира, според Вас, с агресивните пациенти? Трябва ли да им бъде отказвано лечение?

Агресията на пациенти и на близки на пациенти към лекарите по време на изпълнение на служебните им задължения, трябва да бъде криминализирана по възможно най-тежкия начин. Без това няма как да се преодолеят непредвидимите действия на близки и роднини на пациентите в конкретни ситуации.

За последните 30 години голяма част от хората промениха в негативна посока отношението си към лекарската и сестринската професия, към болниците и доболничната помощ. Това са процеси и наслагвания във времето. Спомням си ясно времената, когато обществото беше възпитано в уважение и признание към нашата професия. Това за много хора бе и част от мотивацията да бъдеш лекар или медицинска сестра. Сега ценностната система има по-различни измерения. Агресията е признак на пълно недоверие и убеденост в преднамерена грешка. А основното във взаимоотношенията между лекаря и пациента е доверието. В момента, в който се разпадне то, шансът на лекаря да лекува пациента си намалява. Намалява и шансът на пациента да бъде излекуван. Трудно е да се направи анализ защо хората се настройват срещу лекарите. Някой ще каже - има много лекарски грешки. Може да е така, но може и да не е. Хората много често интерпретират реализираните рискове и усложнения от една болест като грешка на лекаря. Защото трудно приемат, че болестта може да бъде и непобедима.