Д-р Александър Симидчиев завършва медицина в МУ-София през 1988 г. със златен медал. Специализира белодробни болести в Германия и Франция. Автор е на първия в страната онлайн курс по дигитална медицина. Има активна позиция по темата за опазване на околната среда като председател на сдружение „Въздух за здраве“ и като член на неформалната мултиекспертна група за климатични промени.
Избиран е за народен представител в осем парламента. В момента е член на Комисията по здравеопазване към 52-рото Народно събрание и председател на Комисията за прякото участие на гражданите и взаимодействието с гражданското общество.
Разговаряме с д-р Симидчиев по повод участието му като лектор на предстоящата международна конференция по проблемите на дълголетието Sofia Life Summit от 6 до 8 октомври в София.
Д-р Симидчиев, чия отговорност е остаряването и дълголетието в добро здраве?
Това е наша лична отговорност. Според мен винаги в основата е индивидуалният суверенитет, отделният човек е в най-голяма степен отговорен за себе си. А това, което правим като общество, се надстройва върху тази основа. Ако я няма основата, надстройката сама по себе си не може да свърши работа.
Ето защо ние носим преди всичко лична отговорност за собственото си здраве. Обществената система може да направи нещо само там, където ние не можем, не знаем или имаме друго ограничение. Личната отговорност е най-същественият елемент на здравеопазването.
Какво точно може да прави отделният човек и за какво е отговорна държавата за своите граждани?
Държавата може да забрани или да стимулира нещо, но по същество тя не може да те задължи да не пушиш, да се движиш достатъчно, да се храниш умерено, да спиш достатъчно и пълноценно, да имаш социални връзки (приятелски кръг), да не прекаляваш с алкохола, да ходиш редовно на профилактични прегледи. Тези навици трябва да придобием, отстояваме и надграждаме в собствения си живот.
Само за провеждането на здравна профилактика се изисква изградена здравна система, но ползването на профилактичната грижа е пак лична отговорност. В България само 35 – 40% от хората реално ходят на профилактичните прегледи, което означава, че по-голямата част от хората не ги ползват, и то не защото няма система, а защото нямаме здравната култура да я ползваме.
Каква трябва да е превенцията на здравето на системно ниво и каква е реално в България?
- Привърженик съм на медицината на доказателствата, съответно и на политики, базирани на доказателства. Когато погледнем към данните за най-големите „убийци“ в българското общество, това са сърдечно-съдовите, мозъчно-съдовите, хроничните респираторни заболявания, захарният диабет и онкологичните заболявания. Тези мащабни здравни проблеми могат да се адресират по различни начини, но във всеки случай неутрализирането на тези „убийци“ зависи от хората, които планират системата. Ако знаем, че прекаляването с големи количества бързо разграждащи се въглехидрати и напитки, съдържащи захар, тютюнопушенето и употребата на алкохол влошават сърдечно-съдовото здраве, това може да се регулира както чрез данъци и акцизи, така и с достъпност – на какво разстояние от училищата може да се продават алкохол, енергийни напитки и тютюневи изделия. Така че много може да се направи на държавно ниво. Същевременно отговорността в голяма степен е на индивидите и на семействата. Когато става въпрос за деца, които все още не знаят за част от тези вреди, ние като семейство и родители трябва да подготвим децата да не попадат толкова лесно в капана на прекомерната употреба на екрани, вейпове, енергийни напитки и т.н. Има индивидуални, семейни и обществени отговорности.
Реално къде е забранено тютюнопушенето и има ли „вратички“ забраната да не се спазва?
Забранено е да се пуши в закрити помещения. Все още има пролуки, през които някои хора могат да се промушат и да не спазват забраната. На много места се правят помещения с временни прозрачни стени, които се водят открити, но всъщност са закрити според интензивността на вентилацията в тях. Идеята на забраната на тютюнопушене е да не излагаме хората около нас на високи концентрации аерозоли и дим, които се отделят при тютюнопушене. Човек индивидуално може да пуши и да инхалира отрови и това си е негова лична работа. Но ако излага на тези отрови хората около себе си, това вече е проблем на общественото здраве.
Съществува ли в България национална стратегия за дълголетие, за остаряване в здраве?
Стратегия означава дългосрочна цел. Ние като държава все още не можем дори да дефинираме своята национална, обща, споделена цел каква да е България – дали да е селскостопанска държава, или да е IT държава, или да е туристическа държава, или технологична държава. Имаме приета Националната здравна стратегия до 2030 г., която имах удоволствието да координирам като член на Здравната комисия в НС през 2024 г. В тази стратегия съвсем ясно е дефинирано как да се борим с най-големите „убийци“ на обществото – чрез превенция и профилактика, при това максимално близо до хората – в извънболничната помощ; да има приоритетна борба с конкретни заболявания и приоритетни направления – майчино и детско здравеопазване, грижа за възрастните хора и т.н. Всичко това е заложено в здравната стратегия. Проблемът е, че никой не я вади от чекмеджето, за да се прилага на практика, въпреки че тя беше приета с консенсус от Парламента.
Когато говорим за стратегия за дълголетие в добро здраве, ние можем да извадим от Националната здравна стратегия такива приоритети като борбата с тютюнопушенето, стимулирането на хората за повече движение и т.н. Можем да свържем дълголетието и със стратегиите на отделните градове за повече зелени площи, велоалеи и т.н. Наличието на велоалеи например води до това повече хора да ги ползват и по този начин да си осигуряват аеробна форма на физическо усилие (активност, която стимулира сърдечно-съдовата система), което води до намаляване на предотвратимата смъртност от сърдечно-съдови заболявания.
Много неща могат да се направят за постигане на дълголетие в добро здраве. Отделни звена в нашето общество работят за тази дългосрочна цел, но на национално ниво не се работи. Националната здравна стратегия съдържа някои елементи, насочени към дълголетие в здраве, но тя като цяло е насочена към решаване на сегашните проблеми.
Дълголетието има много аспекти, един от които е животът на човека да е напълнен със смисъл и възможности. През 50-те години на миналия век СЗО промени дефиницията на целта на здравната система – вместо повече години към живота, да добавим повече живот към годините. Не трябва само механично да удължаваме броя на годините живот, а да ги напълним със възможности – човек да е пълноценен, функционален, да е интегриран в обществото, да може да върши нещата, които е правил като по-млад без особени ограничения. Какъв е смисълът да живеем, ако реално не можем да се наслаждаваме на живота! Идеята е да бъдем в добро здраве със запазени интелектуални и физически възможности.
МЗ започна административна реформа на здравната система. Какво се очаква от нея?
Когато се прави реформа, тя трябва да бъде добре комуникирана, за да знаят всички защо се прави, какво да очакваме да постигне реформата и тя да бъде добре съгласувана със структурите, които ще бъдат реформирани. Това, което МЗ предлага, не беше консултирано със самите структури. Да, понякога структурите се съпротивляват на промяната, но при валидни основания, те няма как да бъдат преодолени. В случая обаче дали са валидни?! Ние не чухме с какво ще се подобри работата на здравната система като цяло, когато се централизират редица структури, които преди това са били децентрализирани.
Убедил съм се от централизирането на други системи, различни от здравната, че ако мястото на централизация не работи добре, цялата система престава да работи добре. Централизацията има своите негативи и те трябва да се имат предвид. Централизирането на РЗИ няма да доведе автоматично до по-добра работа, ако централният орган не направи специфични дейности, които да накарат системата да работи ефективно. Само по себе си централизирането не е реформа, не води автоматично до подобрения, а напротив – централизира и рисковете, не само ползите.
Ако все пак, МЗ наложи тази централизация, как ще реагирате?
Вече реагирах, като зададох няколко въпроса на министър Ивкова по време на парламентарен контрол. Последният въпрос беше свързан с това, че ако се направи такава реформа с Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти, тя трябва да се нотифицира в Европа. Защото НСЦРЛП действа като национален орган по ценообразуването, свързващ прозрачно механизма на ценообразуването в цяла Европа. Ако този съвет бъде разформирован и превърнат в отдел към Министерство на здравеопазването, то тази промяна трябва да бъде нотифицирана според европейската директива за прозрачност. И ако това не се направи, такава промяна няма как да се случи. Ето защо обърнах внимание на министър Ивков, че такава реформа трябва да се съгласува с общоевропейския механизъм по ценообразуване. Разбрах, че това не е обмислено и не е проведено. Така че моят въпрос беше по-скоро профилактичен – да се обърне внимание на тази особеност на законодателството. Искрено се надявам да има ефект от това предупреждение. Все пак реформата все още не е факт, въпреки че мина срокът на общественото ѝ обсъждане.
Целта на всяка реформа не е да влоши състоянието на системата, а да я подобри. Само че подобряването минава през своите правила и приоритизации. Вторичните разпоредители на бюджета на МЗ – районните здравни инспекции са 28, а държавните болници са над 60. Ако искаме да постигнем по-добър икономически ефект, може да намалим броя на директорските съвети и бордовете на държавните болници. И с това ще се намалят много повече финансовите разходи, отколкото ако направим съкращения в РЗИ-та чрез централизация. В тях реално няма как да се правят съкращения, тъй като поради ниските заплати голям процент от щатовете не са попълнени. Централизацията няма да повиши заплатите на работещите в РЗИ, съответно няма и да подобри мотивацията на хората. От тази гледна точка продължавам да не виждам смисъла от централизирането на РЗИ. А щом аз не го виждам, и други хора не го виждат, което е комуникационен проблем. Може и да има смисъл, но ако не е обяснен, хората интуитивно искат да съхранят нещо, което познават, вместо промяна, която не е добре обяснена и на която не могат да се видят плюсовете.
И в клиничната си практика, и в политиката най-често съм виждал как хората се надяват дадена промяна да реализира ползи, но не са помислили за всичките ѝ аспекти.
Как всъщност трябва да се случи една реформа в здравеопазването?
Аз съм привърженик на това доводите на различните гледни точки да бъдат обединени. Когато се предлагат сериозни промени, те трябва да се огледат от различни страни, както от заинтересованите структури, така и от клиентите на тези структури. Това в случая са хората, които работят в РЗИ, както и хората с опит в административно преструктуриране. Административно преструктуриране в България се извършва от десетилетия и съм бил свидетел на много преструктурирания. Някои от промените са били успешни, други – не. Ние обаче трябва да се учим от грешките си. Като видим кои са неуспешните преструктурирания, да не ги повтаряме отново. А сега имам усещането, че повтаряме стари грешки.
Агенцията по донорство и трансплантации беше вкарана в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“. Според мен това влоши процеса на донорството и трансплантациите. Тази грешка трябва да се поправи и да не се допуска отново. Но за да се учим от грешките си, трябва и да ги признаваме. Ако замитаме проблема под килима и казваме, че няма грешка, тогава няма как да се поучим от нея. Бих искал медицината да заприлича повече на авиацията, където винаги се учат от грешките си.
Преди 5 – 6 години млад немски пилот блъсна самолет в планина и уби всички на борда. Това се случи, защото главният пилот бе излязъл от пилотската кабина, за да отиде на тоалетна. Младият пилот се беше заключил вътре и нямаше механизъм, по който да се отключи вратата отвън. След като в авиацията установиха грешката, промениха процедурите и винаги когато някой от пилотите излезе, задължително вътре влиза стюардеса, тоест винаги има двама човека в пилотската кабина. Поучени от грешката, няма да я допуснат отново. Подозирам, че след нападението на единия пилот спрямо втория, което се случи наскоро, отново ще променят процедурите – вероятно ще проверяват пилотите за носене на оръжие, за да не може това да се случи пак.
За съжаление в медицината и в организацията на държавата невинаги се учим от неуспехите си и от грешките си, което води до това, че ги повтаряме. Бих искал да видя държавата, здравеопазването и обществото като цяло да се учи от грешките.
