В последните години все по-често чуваме за прояви на агресия сред децата – в училище, в социалните мрежи или дори в най-ранна възраст. Но зад всяко избухване, груба дума или жест се крие история, която трябва да бъде чута. Агресията не е просто „лошо поведение“ – тя често е зов за помощ, израз на болка и сигнал за проблеми в семейството, училището или вътрешния свят на детето.
По темата от УМБАЛ "Лозенец" разговарят със Здравка Анина, клиничен психолог и семеен консултант в Центъра за психологична помощ към лечебното заведение, която споделя защо агресията всъщност е маска на страданието – и как можем да помогнем на децата да бъдат чути, преди болката им да се превърне в разрушителна сила.
Д-р Анина, как си обяснявате честите прояви на агресия сред децата? Нараства ли агресията или днес я виждаме по-често заради социалните мрежи?
Агресията е естествена част от човешката природа. Тъмната страна на човешката същност винаги е съществувала, но днес мащабите и формите, които тя приема, показват нужда от системен размисъл. Това е пряко свързано с разпада на ценностите и намаляващия авторитет на удържащите структури – семейството, училището и общността.
Всеки човек има агресивни пориви, но начинът, по който ги осъзнаваме и изразяваме, е резултат от възпитанието и личната ни история. Агресията при децата не е просто проява на непослушание, а червен флаг, че детето страда – в конфликт е със себе си или с околните. Тя е маска на депресията.
Ние виждаме екстремните случаи по новините, но пропускаме тихите страдания – децата, които се оттеглят, затварят се и натрупват болка. Когато не бъдат чути, тези чувства се превръщат в разрушителна сила – навън или навътре.
Може ли агресията при децата да се нарече „съвременна болест“ – резултат от липсата на общуване, емоционална подкрепа и постоянния натиск за одобрение?
Не бих нарекла агресията при децата „съвременна болест“. Тя е симптом – израз на вътрешна болка и на трудността на семейството да осигури сигурна, предвидима и удържаща среда. Ужасяващите поведения често са отражение на ужасяващия вътрешен свят на тези деца.
Всичко започва от най-ранна възраст, когато опознаваме света през връзката с родителите – те са тези, които придават смисъл и структура на непознатия за детето свят. Така постепенно се оформя вътрешната реалност. Детето се учи да разпознава и назовава емоциите си, а с времето – и да ги регулира.
Когато тези процеси не се случат поради тревожност, непостоянство или липса на емоционален отклик, остава празнина и не структурираност. По-късно детето може да се опитва безкритично да запълни тази празнота с различни модели на поведение – включително агресия.
Каква е ролята на семейството и как се отразява липсата на стабилна семейна среда?
Семейството е първата и най-важна среда, стабилната основа, в която се учим да обичаме себе си и другите. Поведението на детето често е симптом на страданието в семейството.
Когато системата е тревожна или хаотична, детето се превръща в неин „говорител“.
Ранният ни детски опит оформя начина, по който възприемаме света – като място на сигурност или на заплаха. Границите и правилата, поставени с любов, изграждат основата на бъдещия стабилен и съпричастен възрастен.
А каква е ролята на интернет и „лошите примери“, които децата копират оттам?
Интернет несъмнено влияе, но реакцията на детето зависи от това как е структуриран неговия вътрешен свят. Когато вътре в него има стабилност, детето може да мисли и да не копира безкритично. Ако вътрешно има празнота, то запълва липсата с готови, често агресивни модели на поведение.
Отговорността е на всички ни - как ние като общество разбираме сигналите, които ни дават децата през поведението си, как толерираме трудността, как търсим и предлагаме помощ
Училището и социалните служби трябва да действат като поддържащи системи. Необходими са програми за емоционално здраве и развиване на емпатия още от ранна възраст.
Какво стои зад агресията към „различните“ деца – защо в училище и в общността често липсва разбиране и приемане на тези, които не се вписват в „нормата“?
Децата със специални образователни потребности или различно поведение често стават обект на подигравки и изолация, защото различното плаши. Различният “друг” активира страх, а агресията идва за да възстанови усещането за контрол и сила. Важно е да се работи с децата за да приемат страховете в себе си, а така и другите. Различността е ресурс – тя учи на толерантност, чувствителност и разбиране.
Изолацията на едно дете е сигнал за липса на емпатия и за неспособност на групата да приеме непознатото. Училището и семейството трябва да възпитават в разбиране, чрез разговори и споделяне, с внимание към преживяването и страха.
Как, според вас, да разпознаем първите сигнали, че едно дете има проблем с агресия или е жертва на такава?
Първите знаци често са фини: раздразнителност, внезапни изблици на гняв, затвореност, проблеми със съня, трудности в концентрацията, социална изолация, боледуване.
Понякога детето не говори, но поведението му „казва“ много. Родителите и учителите трябва да се научат да чуват тези невербални сигнали, преди агресията да стане крайна.
Какви стъпки могат да предприемат възрастните - родителите, учителите и специалистите?
Никой не може да даде това, което сам не е получил и не трябва да се страхуваме да поискаме помощ. Родителите често се тревожат от обвинение. Родителството изисква подкрепа, а не порицание. Работят емпатията и разбирането, не наказанието.
Важно е обществото ни да не осъжда трудността, а да я разбира.
Необходими са, също така, системни политики за подкрепа на семейства и общности в риск, както и активно гражданско общество, което подава сигнали не за наказание, а за помощ и подкрепа.
Какво послание бихте отправила към родителите, които се сблъскват с подобно поведение?
Не се страхувайте да потърсите помощ. Родителството е труден, но не самотен път. Детето не се нуждае от съвършени родители, а от истински – такива, които чуват, обичат и признават чувствата му.
Зад всяко агресивно поведение стои болка, която чака да бъде разбрана. Колкото по-рано се вслушаме в този зов за помощ, толкова по-голям е шансът детето да израсне в човек, който вярва в доброто – и в себе си, и в другите.
Ако вие или вашето дете имате нужда от подкрепа, не се колебайте да потърсите помощ. Посетете уебсайта на Центъра за психологична помощ към УМБАЛ „Лозенец“ www.psycholog.bg – там ще намерите информация за услуги, контакти и часове за консултация.
Здравка Анина е клиничен психолог и семеен консултант в Център за психологична помощ към УМБАЛ „Лозенец“. Завършила е бакалавърска степен по психология (2008 г.) и магистърска степен по „Юридическа психология“ (2010 г.) в Югозападен университет – Благоевград, а впоследствие магистърска степен по „Клинична психология – психоаналитична перспектива“ (2013 г.) в НБУ.
Здравка Анина работи с хора, които преживяват емоционални и поведенчески трудности, подкрепя ги да изследват личните си преживявания и динамиката на проблема си. Тя вярва, че доверителната връзка активира вътрешните ресурси. Член е на Дружеството на психолозите в България, Асоциацията на психолозите и психотерапевтите в медицински структури и Българската асоциация по фамилна терапия.
Агресията при децата е пряко следствие от агресията при възрастните - в медиите издигат в култ мутрите,агресивните батко и луксозните им мурви!