Д-р Валентин Иванов: Познавам много силни жени с рак на гърдата, за чиито победи няма да чуете по телевизията

Д-р Валентин Иванов e завършил медицина в Медицински университет в Пловдив. Придобива специалност "Хирургия", има и завършена магистърска степен по специалност "Обществено здраве и здравен мениджмънт". Има придобита научна и образователна степен "доктор" с успешно защитен дисертационен труд на тема: "Интраоперативна ехография при непалпиращи се туморни формации на млечната жлеза – приложениe и симулационно обучение".

Специализация „Онкопластична хирургия на гърдата“ в Cambridge Surgical center, Кеймбридж, Англия и поредица от обучения в реномирани европейски и световни центрове -  Мастърклас по онкопластична и реконструктивна хирургия на гърдата в Абу Даби, OAE, специализации в Онкологичния институт в Любляна, във водещи университетски клиники в  Мадрид, Абърдийн и в Румъния.

Д-р Иванов е преподавател към Медицинския симулационен и тренировъчен център към Научноизследователския център на Медицински университет Пловдив. В момента работи в Клиниката по хирургия на УМБАЛ "Каспела".  

В началото на октомври, по време на Двадесетия юбилеен конгрес на Българското хирургическо дружество, д-р Иванов стана първият носител на новоучредената награда "Проф. д-р Параскев Стоянов" за неговата активна работа и научни приноси в хирургията и онкохирургията.     

Д-р Иванов, как решихте да се посветите на медицината? Изиграха ли семейството и училището роля за този Ваш избор?

Абсолютно. При мен решаващ беше примерът на родителите ми. Баща ми, д-р Валентин Иванов, е хирург и онколог, а майка ми, д-р Анета Иванова, е офталмолог и хирург. Израснах с техния начин на живот и с отношението им към професията. Виждал съм колко много работят и колко от себе си влагат в грижата за пациентите.

С годините започнах да разбирам и нещо, което като дете не съм осъзнавал напълно — начина, по който се справят с трудностите. Спокойствието и устойчивостта в тежки ситуации се изграждат с опита, с поемането на отговорност и с преминаването през изпитания. Когато си се сблъсквал с наистина сериозни проблеми, започваш да гледаш по различен начин на ежедневните неудобства.

От тях видях как се работи честно, много и как се работи със сърце. Старая се да следвам този пример всеки ден.

Тези дни станахте първият носител на наградата на името на проф. Параскев Стоянов, учредена от Българското хирургическо дружество за млад хирург. Как изминахте този път — от избора на специалност до отличие, което е най-ценното, защото се присъжда от колеги?

Пътят до тук изминах с много труд и много желание. Винаги намирам нещо, което мога да подобря — в организацията си, в знанията си или в начина, по който извършвам дадена операция и търся оптимизацията на времето. Бездействието ме уморява. Когато се захвана с нещо, трудно го оставям недовършено.

Хирургията ме привлече с възможността чрез конкретно действие да промениш състоянието на пациента. В някои случаи в рамките на една операция можеш да отстраниш причината за заболяването или негово тежко усложнение. Но преди това стоят правилната диагноза, оценката дали изобщо е необходима операция и добре обмисленият лечебен план. След нея идва също толкова отговорната грижа за възстановяването.

Още като студент участвах в национални и международни научни форуми. Често стажувах при баща ми в Комплексния онкологичен център – Пловдив, а преди началото на специализацията — и в Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Каспела“. Желанието ми да започна активна работа си пролича доста рано.

Наградата има особена стойност за мен заради начина, по който беше организиран конкурсът. Оценяваха се публикации, научни участия, обучения и квалификации, работа по проекти и проучвания, преподавателска и организационна дейност. Допълнително беше изискана официална справка за хирургичната ни работа.

По обяснението на проф. Никола Владов комисията е била подбрана от утвърдени хирурзи от институции, различни от тези на кандидатите, и е работила по подробна точкова система. Това ми даде увереност в безпристрастността на оценката. Да получа признание от колеги, които уважавам и които не ме познаваха лично, е едновременно повод за гордост и силен стимул за следващите ми проекти.

Разкажете накратко за първите си стъпки като специализант по хирургия. Кои бяха най-добрите Ви учители — онези, на които дължите най-много за формирането си като лекар и като личност?

Специализирах в клиниката, в която работя и днес — Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Каспела“. След университета имах много желание, но и ясното усещане колко още трябва да науча. Теоретичната подготовка е необходима основа, но увереността да вземаш решения и да носиш отговорност за тях идва постепенно, с практиката и с помощта на по-опитните колеги.

Всеки човек от екипа на нашата клиника е допринесъл с нещо за развитието ми. Имах шанса да работя рамо до рамо с проф. Росен Димов и да се уча от него както на хирургична техника, така и на отношение към пациента. От „часовникарската“ прецизност, както той описва хирургията на щитовидната жлеза, до отношението и коректността при разговор с пациентите..

Дължа много и на родителите си. С тях сме обсъждали безброй казуси — от диагностиката на необичайни състояния до поведението в тежки ситуации. Тези разговори ми помагат да погледна на проблема от друга страна и да осмисля собствения си подход. Личната отговорност към всеки един пациент е нещо, което видях много отдавна както при баща ми, така и при майка ми. 

Кои техни етични уроци няма да забравите никога?

Най-важният е, че пациентът е на първо място. Това се разбира най-добре в моментите, когато си уморен, когато случаят е труден, ''нямаш време'' или когато нещата не вървят според очакванията. Именно тогава е времето, когато трябва да излееш цялата си силата, за да успееш.

Медицината е взискателна към личния ни живот. Често поставяме чуждата нужда пред собственото си удобство. Подобно отношение трудно се преподава само с думи — трябва да го усетиш или първо да го видиш в поведението на хората, от които се учиш.

Друг важен урок е да бъдеш честен. Да обясниш какво знаеш, какво предстои и какви са възможностите, без да обещаваш резултат, който не можеш да гарантираш.

Работя ежедневно с пациенти с рак на гърдата и виждам колко уязвим е човек в момента на диагнозата. Зад заболяването стои човек, с неговата съдба, неговият живот, семейството му, децата и плановете му. Огромно значение има как ще съобщиш новината — с какъв тон говориш, гледаш ли човека в очите, оставяш ли му време да реагира и да зададе въпросите си.

Когато подходиш с внимание и човечност, можеш да му дадеш опора в момент, в който всичко изглежда несигурно. Той трябва да усети, че има на кого да разчита и че няма да бъде оставен сам в следващите стъпки.

А има ли пациенти, които са били Ваши учители по някакъв начин?

Всеки пациент ми е учител. Едно и също заболяване при сто различни души може да протече по различен начин или да има нюанс, който променя подхода ни. Различни са и самите хора — техните страхове, желания и представи за живота след лечението. Затова трябва да умеем да ги слушаме.

В онкологичната хирургия на гърдата има много случаи, в които давам всичко от себе си, за да съхраня гърдата въпреки заболяването. Понякога това е много трудно. Изправяме се пред предизвикателства, които може би не бихме поели, ако пациентката не беше изразила ясно колко важно е това за нея. Нейното желание ме кара да търся, да обмислям различни възможности и да намеря подходящото решение за конкретния случай. Разбира се, съхраняването на гърдата трябва да бъде онкологично безопасно — това остава водещото условие. Но именно работата по такива сложни случаи ни развива и може да помогне за постигането на добри резултати и при следващи пациенти.

Работя предимно с жени и мога да кажа, че познавам много стойностни и силни жени, които няма да видите по телевизията. Няма да ги срещнете в риалити форматите, нито ще чуете за техните победи в спортните предавания. А те се справят с изпитания, които за щастие много хора никога няма да преживеят.

Тези жени се срещат очи в очи с рака на гърдата и с всичко, което диагнозата променя в живота им. Срещат се с болестта с най-висока смъртност при жените от всичко онкологични заболявания. Преминават през тежки операции, а според заболяването — и през лъчетерапия, химиотерапия, имунотерапия или други лечения. Някои временно губят косата и веждите си. Променя се начинът, по който изглеждат и се чувстват. За една жена това може да бъде изключително тежък период, в който тя има нужда от подкрепа и от много сила.

И въпреки собствените си страхове много от тях продължават да мислят как да предпазят децата си от тревогата, как да успокоят съпруга или родителите си. Виждал съм колко достойнство и смелост може да има в човек, който преминава през всичко това, без останалият свят да знае.

От такива хора съм научил много. Те ми показват какво означава да продължиш в труден момент и ми напомнят колко важни могат да бъдат нашето отношение, една внимателно подбрана дума и увереността, че ще бъдем до тях по време на лечението.
Как решихте да прегърнете академичната кариера и да започнете работа в Симулационния център на МУ – Пловдив?

Интересът ми към науката се появи още като студент. Тя ми дава възможност да се развивам, да търся отговори в правилните източници и да разбирам по-добре основанията за решенията, които взимам в практиката. За мен е важно да мога да преценя защо даден подход е подходящ за конкретния пациент и какви доказателства стоят зад него. Научната работа ми позволява и да споделям опит и добри практики с колеги от цял свят.

Преподаването естествено се вписа в тези интереси. В Медицинския симулационен и тренировъчен център на МУ – Пловдив работя със студенти, специализанти и млади лекари, на които помагам да усъвършенстват практическите си умения. Използваме модели и тренажори, за да могат да се упражняват в безопасна учебна среда, без риск за пациентите.

Там имаме възможност да спрем, да обсъдим дадена стъпка и да я повторим. Ако курсистът допусне грешка, можем да разберем откъде идва тя и да работим върху отстраняването ѝ. Това е много ценно, защото в реалната клинична ситуация напрежението и отговорността са съвсем различни.

Кои теми и проблеми от съвременната хирургия намирате за най-интригуващи и предизвикателни?

Интересувам се живо от напредъка в диагностиката и лечението на рака на гърдата. Това е област, в която всяка година се появяват нови научни данни, а част от тях променят начина, по който лекуваме. Тази динамика ме привлича, но и изисква постоянно да четеш, да сравняваш резултати и да преценяваш какво е приложимо за пациентите ти.

Една от най-интересните теми за мен е деескалацията на хирургичното лечение — кога можем да извършим по-малка по обем операция, като запазим онкологичната сигурност. Това се отнася както до гърдата, така и до лимфните възли в подмишничната област.

Най-важен е правилният подбор на пациентите. Вземаме предвид размера и разпространението на тумора, биологичните му характеристики, състоянието на лимфните възли, отговора към предоперативната терапия и останалите етапи от лечението. По-щадящият подход трябва да бъде обоснован за конкретния случай.

Особено ме интересуват органосъхраняващите и онкопластичните операции, интраоперативната ехография и възможностите за по-прецизна навигация. Те са свързани с въпроси, пред които се изправям ежедневно: можем ли безопасно да съхраним гърдата, как да отстраним необходимия обем тъкан и как да постигнем добър функционален и естетичен резултат?

Наред с лечението на заболяването мислим и за живота след него. За пациентката имат значение външният вид, усещането за собственото тяло, движението на ръката и възможността да се върне към обичайното си ежедневие. Именно намирането на най-подходящото решение за конкретния човек прави тази работа толкова интересна и отговорна.

Факт е, че технологичните открития и изкуственият интелект навлизат бързо и във Вашата област. Какво обаче не могат да заменят те в работата на хирурга?

На този етап в моята оперативна практика изкуственият интелект не извършва хирургичното лечение и не взема решенията вместо мен. Той вече има приложения в образната диагностика и анализа на медицинска информация, а вероятно възможностите му ще се разширяват. Бъдещето ще покаже докъде ще стигне участието му в хирургията на гърдата.

Това, което за мен остава незаменимо, е човекът и човещината — истинската загриженост, емпатията и отговорността към пациента.

Само се замислете каква е разликата между това човек да получи диагнозата си по имейл и да му бъде съобщена лично от лекар. Информацията може да е една и съща, но преживяването е съвсем различно. В единия случай оставаш сам пред екрана с написаното. В другия има човек, когото можеш да погледнеш и попиташ, който ще ти обясни какво предстои и ще види кога имаш нужда от време, за да го осмислиш.

И в ежедневието усещаме, че общуването през телефона не е същото като срещата лице в лице, независимо от възможностите за съобщения и емотикони. При съобщаването на тежка диагноза тази разлика е още по-голяма.

Изкуственият интелект може да ни подпомага с информация и анализ. Но пациентът има нужда и от лекар, който да го чуе, да разбере притесненията му и да поеме лична отговорност за лечението. За мен това е съществена част от професията.

Как успявате да съчетаете работата в операционната с преподаването?

С добра организация и с желание, въпреки че невинаги е лесно да намеря време за всичко. Клиничната работа и преподаването се допълват — в курсовете мога да използвам практическия си опит.

Курсистите ми са студенти, специализанти и хирурзи, с които се работи изключително приятно. В тази част от преподавателската си дейност имам възможност да работя с хора, които сами са проявили желание да посещават курсовете. Те идват, защото искат да научат и да упражнят нещо конкретно.

Много от тях вече са избрали хирургична специалност и се стараят да извлекат максимума от времето ни заедно. Задават въпроси, искат да повторят дадена техника и се интересуват от детайлите. С такива хора се работи леко, защото мотивацията е взаимна.

Това е и една от причините да намирам място за преподаването сред останалите си ангажименти. Виждам смисъл в него и изпитвам удовлетворение, когато мога да помогна на някого да направи следващата стъпка в подготовката си.

Кое е любимото Ви време от денонощието — онези скъпоценни минути и часове, в които си почивате най-добре?

Времето със семейството ми. То няма определен час — важното е да сме заедно.

Съпругата ми, Гергина Иванова, е изключителен човек - планина зад гърба ми. Тя самата е лекар - ендокринолог, до голяма степен разбира естеството на работата ми, натоварването и отговорността, която носим. Това разбиране и подкрепата ѝ означават много за мен.

Имаме две прекрасни деца — Мая и Борис, които винаги са готови за приключения и игри. Те имат своите въпроси, идеи и планове и много бързо успяват да ме откъснат от мислите за работа.

Именно на тримата посвещавам цялото свободното си време. Не мога да кажа, че то винаги е достатъчно, но се старая да го пазя за тях. Най-добре си почивам, когато сме заедно и мога да участвам пълноценно в техния свят.

Кое е любимото Ви занимание през свободното време? Имате ли хоби?

Обичам да спортувам. От малък съм практикувал бойни спортове, тенис, баскетбол и плуване. Бих казал, че спортът ми е в кръвта — винаги е бил част от живота ми и ми е трудно да си представя ежедневието без движение.

В момента успявам най-редовно да включвам фитнес. Тренирам сутрин в пет, докато останалите още спят. Така намирам време за себе си, преди да започне работният ден, без да отнемам от часовете със семейството.

Не пия кафе и никога не съм пушил. Спортът е това, което ме събужда и зарежда преди работа. По-рядко успявам да тренирам и след нея, но сутрините са най-удобни за мен.

Старая се да възпитам това отношение и у децата си. Те спортуват от малки, дори повече, отколкото аз съм спортувал на тяхната възраст, и това ме прави много щастлив. Надявам се да успея да им предам удоволствието от движението и да заобичат спорта толкова, колкото го обичам аз.

Наближаваме края на годината — каква е равносметката Ви?

Въпреки трудностите имам усещането, че всичко, с което съм се захванал, върви в правилната посока. Годината беше натоварена — с много работа с пациенти, научни и преподавателски ангажименти. Наградата беше особено вълнуващ момент и още едно потвърждение, че усилията ми имат смисъл. 

Обичам да си поставям цели и да ги следвам. Някои са по-големи и изискват повече време, затова се старая да ги разделям на отделни стъпки, които мога да изпълня последователно. Така виждам напредъка и запазвам желанието да продължавам, дори когато има затруднения.

Има още много какво да подобрявам, включително в разпределението на времето си. Искам да постигам целите си, но и да бъда достатъчно до семейството си. Това остава важна част от личната ми равносметка.

До края на годината се надявам да мога да Ви известя за осъществяването на още една моя мечта. Работя по нея и предпочитам да разкажа повече, когато вече мога да покажа резултата.

Какво искате да пожелаете на учителите, които са Ви подали ръка и са Ви показали посоката към голямата хирургия, и на младите Ви колеги, които сега поемат по своя път?

На учителите си искам преди всичко да кажа „благодаря“. За времето, което са ми отделили, за възможностите, които са ми дали, и за доверието да поемам отговорност и да се развивам. Пожелавам им здраве и удовлетворение от работата им и от хората, на които са помогнали да намерят своя път.

Смятам, че в живота човек се учи от всички — както на това какво трябва да прави, така и на това какво не бива да прави. И двата вида уроци са важни. Те ни помагат да изградим собствените си принципи и да решим какви лекари и хора искаме да бъдем.

На по-младите колеги пожелавам винаги да търсят добрия пример. Да не се задоволяват с посредствеността, да бъдат любопитни и да продължават да задават въпроси. Да подхождат критично към наученото и към собствената си работа. Ако нещо може да бъде направено по-добре, да търсят как.

Но искам да им пожелая и да намират време за себе си и за семействата си. Работим много, често за сметка на почивката и личния живот. Професионалното прегаряне е реален проблем, който понякога се опитваме да прикрием или се държим така, сякаш не съществува. 

Иска ми се младите колеги да запазят желанието си за работа, без да загубят себе си в нея. Пожелавам на всички да бъдат здрави и да имат до себе си хора, с които да споделят и трудностите, и хубавите моменти.