Д-р Сашка Желязкова: В днешно време е трудно да бъдеш лекар

Д-р Сашка Желязкова е невролог, работи в Клиниката по нервни болести на УМБАЛ „Александровска“. Завършила е медицина в МУ – София, започнала е кариерата си на лекар в общинската болница на Велинград. След блестящо издържан конкурс започва специализация по неврология, защитава и докторска работа.

Д-р Желязкова, как избрахте медицината за своя професия?

Стана случайно. Като ученичка, исках да уча международни икономически отношения, защото ми се отдаваха чуждите езици и се надявах да имам възможност да пътувам по света. Кандидатствах в езикова гимназия, но не изкарах достатъчно висок бал и не ме приеха. Чувствах се много зле и реших, че математиката и литературата не са за мен. По времето когато трябваше да направя своя избор за професия, сестра ми започна да учи стоматология. Започнах да я посещавам в университета, присъствах на упражненията по анатомия и физиология, стана ми интересно и реших да кандидатствам медицина.

Как се озовахте в Неврологичната клиника на Александровска болница?

Явих се на конкурс за зачисляване за специализация. Приеха ме в Клиниката по нервни болести на Александровска болница в София и в УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив, но тъй като бях завършила медицина в София, избрах Александровска болница. Започнах специализация, с колегите се разбирахме добре, проф. Търнев ми предложи докторантура, а след като защитих научната си степен, бях назначена на работа на постоянно място.

Кое предопредели избора Ви на специалност?

Съдбата!!! След като завърших медицина, се върнах в родния си град Велинград и започнах работа в Спешния център към единствената тогава болница. Мечтаех да започна специализация по кардиология, но в Отделението по вътрешни болести нямаше свободни места и не се очертаваше да се освободят такива в близката една година. Предложиха ми място в Отделението по неврология и аз се съгласих, макар, че не харесвах неврологията като специалност – заболяванията са тежки, а възможностите за лечението им ограничени. След няколко месеца учене и тежък изпит за зачисляване, започнах специализация по неврология. Тогава в Отделението по вътрешни болести се освободиха 2 места и директорката на болницата предложи, да ме преназначи, но аз отказах и реших, че вероятно неврологията е моето призвание.

Научните Ви интереси са насочени и към една от най-тежките и неразгадани болести в тази област – хореята на Хънтингтън. Какви са очакванията Ви за пробив в разгадаването на тайните на заболяването?

В последните години, в неврологията, постоянно нараства интересът към генетично обусловените заболявания и генните терапии. До скоро нелечими наследствени заболявания като спиналната мускулна атрофия и фамилната амилоидна полиневропатия, вече успешно се лекуват. Така че, основните ми очаквания по отношение на хореята на Хънтингтън са в най-скоро време да се направи пробив в лечението на болестта, което ще даде надежда на нашите пациенти.

Вашите пациенти, освен респект, винаги, засвидетелстват и искрено уважение и обич към Вас. Лесно ли е да бъдеш обичан лекар?

В днешно време е трудно да бъдеш лекар – условията на труд в Държавните университетски болници са лоши, заплащането е обидно ниско, в системата на здравеопазването като цяло цари хаос, от който губят всички – и лекари и пациенти, а и отношението на обществото към нас се промени и е по-скоро негативно. Въпреки всичко, най-важното условие да бъдеш обичан лекар е да обичаш професията си и най-вече пациента, да можеш да се поставиш на неговото място, да усетиш неговата болка и уязвимост и да му покажеш своята загриженост, внимание и подкрепа. Когато има доверие между лекар и пациент, лечебният процес е много по-успешен!

Моля Ви, разкажете за случай или случаи от практиката Ви, които са Ви донесли удовлетворение и ще запомните задълго?

Всеки път когато пациент си тръгва от болницата и ми благодари, ме кара да се чувствам щастлива. Последният случай, който си спомням, беше на едно момче на 10 години, което постъпи при нас поради влошаване на успеха в училище, заради проблеми с паметта и пристъпи от нарушено съзнание, останали неразпознати като епилептични. Проведохме ядрено-магнитен резонанс на глава, и установихме, че симптомите се дължат на голям, за щастие доброкачествен тумор в главата, който беше успешно опериран. Спомням се, че след операцията детето ме чакаше на коридора пред кабинета ми с цвете в ръка, прегърна ме и ми каза: „Благодаря, че те има“…..В такива моменти забравяш за всички негативи на нашата професия и осъзнаваш, че си полезен на обществото и си струва да продължаваш да се бориш и развиваш.

Имате ли хоби?

Напоследък нямам никакво свободно време, но когато мога, си почивам с книга в ръка. Много обичам и да пътувам по света, да откривам нови места и да срещам различни хора.

Какво бихте пожелали на колегите си в навечерието на Коледа и Нова година?

Ще им пожелая най-вече здраве! Нека да запазят оптимизма и човечността си и да продължават да даряват надежда!