Събота, 24 Юли 2021
04
февр
2
 

Д-р Станимир Сираков: Смъртта на пациент не се преживява

С екипът от "Св. Иван Рилски" спечелихме наградата на Родшилд за най-добре развиващи се млади неврорентгенолози

Неделя, 04 Февруари 2018 | 10:30:53 Надежда Ненова
2

Д-р Станимир Сираков завършва медицина през 2009 год. в МУ-София. Веднага след това започва работа като ординатор в отделението по "Компютърна и магнитно - резонансна томография" към УМБАЛ "Св. Иван Рилски". Той е специалист „Образна диагност
      Лекарят не е просто специалист, който работи блестящо или е направил грешка. Не е и само онзи, на чиито решения разчита пациентът. Дори не е единствено експерт, от когото зависи здравето, а понякога – и животът ни.
      Той е всичко това, но и много повече – защото зад всяко име с „д-р“ отпред стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, как работи и как почива – отговорите на тези въпроси търсим в новата ни рубрика „Кой сте Вие, докторе?“

Д-р Станимир Сираков завършва медицина през 2009 год. в МУ-София. Веднага след това започва работа като ординатор в отделението по "Компютърна и магнитно - резонансна томография" към УМБАЛ "Св. Иван Рилски". Той е специалист „Образна диагностика” и има диплома за II-ро ниво „Интервенционална рентгенология“, един от малкото лекари в страната, извършващи високо специализирани животоспасяващи интервенционални интракраниални процедури като "койлиране" на мозъчни аневризми и облитериране на мозъчни и гръбначно-мозъчни артериовенозни малформации, както и минимално инвазивно лечение на злокачествени заболявания на черен дроб, бъбреци, пикочен мехур и други органи. Специализира интервенционална неврорентгенология в: Клиника по Рентгенология, Медицински Университ - Ниш, Сърбия и University Hospital Beaujon - Париж, Франция. Д-р Сираков разказа пред Zdrave.net за решението си да избере медицината и с какво тя го е превзела.

- Д-р Сираков, с какво Ви привлече медицината?

- При мен е наследствено. Баща ми беше лекар. Запалих се от него по разказите му, от случаите, за които говореше вкъщи. Така че от малък друга алтернатива за мен нямаше.

- А как се спряхте на „Образната диагностика“?

- Тази специалност я открих горе-долу в 6-ти курс. Тогава, пак благодарение на баща ми, обикалях по международни конгреси и видях тези минимални инвазивни ендоваскуларни процедури. Тогава бях решен, че ще стана неврохирург, защото те ги правят. В България беше малко познато по това време, че рентгенолозите могат да правят интервенционални процедури. Просто в нашия курс в Медицинския университет никой не го споменаваше. Ние завършвахме с идеята, че рентгенолозите са хора, които се занимават само с диагностичната част – разчитане на образи. Оказа се обаче, че ако искам да специализирам навън, навсякъде ми искат „Рентгенология“ като специалност. Така че никога не съм смятал, че ще ставам рентгенолог, но в 6-ти курс се наложи, за да мога да изляза навън да се обучавам. Направих няколко специализации навън, за да мога да започна да прилагам тези техники в България и да ги развивам.

- Какво Ви накара да се върнете да работите в България? Защо не останахте в чужбина?

- Никога не съм имал идеята да работя навън. Още навремето с баща ми имахме такива спорове, че трябва да уча в Германия. Проблемът обаче беше, че ако искам да се развивам в България, а завърша медицина в Германия например, като се върна ще има сблъсък от разликата на манталитет, система, начин на работа и най-вече ще съм си загубил контактите, които, според мен, са най-важни. В България докато специализираш създаваш контакти с колеги, асистенти, познаваш големите имена тук. Ако смяташ да работиш тук, според мен е по-логично да завършиш в България медицина и да специализираш навън, за да можеш да прилагаш по-иновативни и модерни техники. Така че никога не е стоял пред мен въпроса, въпреки предложенията, които съм имал, да остана в чужбина. Смятам, че тук ще се развивам и тук ще се доказвам.

- Това означава ли, че финансовата страна на професията не е толкова важна?

- Може би е важна, но пак благодарение на моите родители. Те са успели така да ме подсигурят и да ме възпитат, че да не мисля за финансовата част, за което съм им страшно благодарен. Ако мислех за това, може би щеше да стои по-сериозно този въпрос, но водещата ми мотивация е да се развивам тук в България.

- Какво представлява специалността Ви?

- Общото наименование е Интервенционална неврорентгенология – крайно непозната в България. Тя е алтернатива на класическата хирургия при лечението на мозъчно-съдовите заболявания - мозъчни аневризми, мозъчни артериовенозни малформации, AV фистули, вид силно васкуларизирани тумори. Това правим по минимално инвазивен съдов достъп. На практика лекуваме тези заболявания като избягваме класическата неврохирургия. В много случаи локализацията и степента на сложност е невъзможна технически за извършване на класическа неврохирургия и тогава идваме ние. А и сравнено, когато случаите са подходящи и за двата метода, ендоваскуларните техники показват по-ниски проценти усложнения, което е големият плюс. На Запад се практикуват масово, защото всеки цели по-малък престой на пациента в болница, по-бързо възстановяване и по-малки рискове.

- Въпреки че са по-малки, рискове все пак има. Какви са те?

- Вид мозъчни интервенции са. Рисковете варират. За една мозъчна аневризма вероятността от най-лошото при мозъчна интервенция е окол 2%. Вероятно да бъде инвалидизиран е от около 6 до 8%. Ако пациентите са наясно с тези рискове и ги поемат, пристъпваме към интервенция. Има шанс 92-94% процента всичко да мине благополучно, но гаранции няма.

- Има ли накъде да се развива Неврорентгенологията?

- Тя се развива главоломно в световен мащаб. Ние се опитваме да виждаме и да практикуваме тук новите неща, като се има предвид, че имаме още много да се учим и да добиваме опит. По-малка популация сме, по-трудно успяваме да въвеждаме иновативни устройства. Опитваме се да сме в крак с времето. Това, което го доказва е, че преди година и половина с наши случаи участвахме на един от най-големите конгреси във Франция, на които имаше 60 млади специализанта от цяла Европа. Ние спечелихме наградата на Родшилд за най-добре развиващи се млади неврорентгенолози. Миналата година направихме две големи презентации. Приеха ни да бъдем лектори на най-големите срещи в нашата област. Коментарите бяха, че се справяме на добро европейско ниво, което е голямо признание за нас. Проблемът в България е, че няма превенция, не се справяме с това да хващаме инсулта в ранен стадий. В сравнение със Сърбия, която не е в ЕС, сме десетина-дванайсет години назад от това, което те правят.

- Какво трябва да се направи, за да ги настигнем?

- Много. Все още обучаваме кадри. Ние сме най-много трима в момента, трябва да има повече обучени хора, по-добра инфраструктура, по-добра логистика. Цялата структура трябва да се завърти, за да можем да хващаме инсултите навреме. Има страшно много регистрирани инсулти в България. Да хванем 1% и да го излекуваме по модерния начин, ще дадем на 150-200 човека годишно възможност първо да преживеят и второ – да са нормални, функционални индивиди, а да не са инвалиди. За инсулта най-важното е мултидисциплинарния подход. Да има оформен такъв екип, който включва рентгенолог, невролог и реаниматор, които да са много добре обучени, в много тежки случаи ни е нужен неврохирург. Не можем да говорим обаче за един такъв екип, защото той не може да покрива нон-стоп 24-часови дежурства. Нужни са поне три екипа в клиника, да има създадена структура за бърза диагностика и правилно насочване кой метод е подходящ за пациента. Не може при всеки пациент да се прилага най-новото лечение.

- Как преживявате случаите, в които не можете да помогнете на пациента?

- Тежко е. Все още питам баща ми, като лекар с повече опит: Кога претръпваш? Кога спираш да преживяваш тежко неуспехите? Особено миналата година имахме много тежък неуспех с млада жена, с много сложна, комплексна артериовенозна малформация, която технически мина добре. Бях казал на близките, че първите 24 часа са критични и ако те минат, ще сме малко по-спокойни. Минаха и първите 24 часа. На 32-34-я час тя направи усложнения. Изкървя и около 20 дни по-късно загина. Което не се преживява. Мислиш го дали е трябвало да се промени нещо, дали технически би сменил вида терапия, сравняваш по учебници, по статии и си казваш – да, така е трябвало да се направи, обяснил си на близките усложненията, те са наясно, колкото и да е трудно – разбират, но за лекаря остава едно петно, което се сънува. Доста често. Така че неуспехите не знам как се преживяват. Тежат си, мислиш ги. Затова питах, но и баща ми каза: „Никога не претръпваш. Някои случаи ги помниш до последно“.

- Нямате ли си свой начин да не мислите за пациентите поне за малко?

- Неизменно е. И да си в почивния си ден, и да отидеш на почивка, няма как да не ги мислиш. Идва момент, в който просто виждаш някой, който ти прилича – същата възрастова група или манталитет и го мислиш. Не можеш да го избегнеш напълно. Опитваш се максимално да оползотвориш времето със семейството си, да си починеш, за да си пълноценен на работа като се върнеш.

- Имате ли хоби?

- Играя баскетбол, но все по-трудно и все по-малко време ми остава. Скоро най-вероятно ще приключа, защото така от дъжд на вятър не се получава.

- Възможно ли е да се живее дълго по този начин – на абсолютно пълно отдаване на професията?

- Според мен всеки, който се заеме с медицина, трябва да е наясно, че в един момент, ако ще практикува по-интензивно, това е неизменно. Когато си избираш прозвището, трябва да си наясно с това. Често дори казват, че ако се съберат двама медици с тежка специалност да създадат семейство, то винаги страда. Страда от липса на време, на внимание.  

- Във вашето семейство така ли е?

- Да чукна на дърво – не. Справяме се. Жена ми е лекар, но сега е в майчинство и всяко свободно мое време е времето на двама ни. Заедно с детето. Но избере ли си човек това призвание, е неизбежно да не му достига време. От друга страна, когато пък си свършиш работата и виждаш щастливи близки и пациенти и крайният резултат е много добър. Странно е, че когато си се справил с нещо много трудно и видиш прекрасен краен резултат, се сещаш за тези случаи, в които не си успял и си казваш – а дали тогава не е трябвало да направим пак нещо различно, за да имаме такъв резултат. Тези въпроси остават без отговор. 



Други интервюта

Коментари по темата

Правила на форума за коментари
N@3w

Вълкова 16.02.2019 20:23:03

Невероятен човек ,професионалист и с голямо сърце и хуманност .Много земен човек .Дано има повече такива лекари като него .

Ивайло Захариев 15.02.2019 15:38:54

Доц.д-р Станимир Сираков, само респект и уважение към вас за това което правите! И дано да предадете опита си на повече ваши колеги.


Всичко за коронавируса
За героите в бялo
Още новини
През почивните дни изнесени имунизационни екипи ще работят в 4 града и област Враца
24.07.2021 09:00:38

През почивните дни изнесени имунизационни екипи ще работят в 4 града и област Враца

През почивните дни изнесени имунизационни екипи ще работят в София, Благоевград, Габрово, Плевен ...

135 са новите случаи за последното денонощие (Обновена)
24.07.2021 08:35:01

135 са новите случаи за последното денонощие (Обновена)

135 са новодиагностицираните с COVID-19 лица у нас през последното денонощие. От тях 66 са устано ...




Актуална тема
Нужна ли е промяна на търговския статут на болниците?
12.05.2021 15:14:28 Полина Тодорова

Нужна ли е промяна на търговския статут на болниците?

Със затихването на епидемията от COVID една друга ключова за здравния сектор тема отново бе поста ...

Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?
07.04.2021 17:13:52 Полина Тодорова

Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?

Изминалата една година беляза целия свят със знака на битката срещу Covid-19. След тези тежки мес ...

Въпроси и отговори за ваксините
24.02.2021 16:15:02 Полина Тодорова

Въпроси и отговори за ваксините

От дни в България е в ход масовата имунизация срещу COVID. След осигуряването на т. нар. зеле ...

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?
14.01.2021 17:20:00 Полина Тодорова

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?

Кризата, породена от COVID-19, създаде проблеми, чието решение вече близо година е истинско преди ...