Д-р Цветеслава Гълъбова е едно от най-разпознаваемите лица в психиатрията ни днес. Дълги години ръководи Държавната психиатрична болница "Св.Иван Рилски" в Нови Искър (Курило). В навечерието на 10 октомври - Световния ден на психичното здраве разговаряме с нея по актуални проблеми - твърде дълго продължилото преместване на лечебното заведение в сградата в София, липсата на кадри и стигмата в психиатрията.
Д-р Гълъбова, нека започнем с един въпрос, който сигурно Ви се задава все по-често - кога ще приключи преместването на ДПБ „Св.Иван Рилски“ от Нови Искър в сградата в София?
Възложител на проекта за новата болница е МЗ. Очакваме изпълнението да приключи до края на годината, има забавяне с три-четири месеца, но ще го преглътнем. От наша страна сме направили всичко да помогнем в изпълнението. Забавянето е от страна на избрания от възложителя изпълнител на проекта
Как ще изглежда болницата в новия си дом - брой легла, отделения, капацитет за прием?
Болницата като материална база ще е чудесна, но ще въведем и нов модел за комплексно обслужване на психиатричните пациенти. Ще имаме дневен център, който ще се посещава не само от пациентите на болницата в момента. Ще има обособени съдебно-психиатрични сектори, имаме съдебен психиатър в екипа. Ще се предлага цялата гама от възможности за психосоциална рехабилитация - работа с психолози, социални работници.
Малко по-късно ще имаме и оборудвана спортна зала и зала за конферентни събития и обучение на лекари, клинични психолози, медицински сестри, студенти по медицина и социални работници. Вече сме акредитирана база за обучение на студенти по медицина и специализанти. Отделенията ще са три - за мъже, за жени и смесено рехабилитационно отделение - всички с по 30 легла.
Дневният ни център е разположен на последния етаж и е 600 кв м. Ще приемаме, както и досега денонощно по спешност настанените с определения на съда. Няма да приемаме пациенти по социални индикации, т.е. ще прекратим практиката болницата да се ползва за приют чрез настаняване на пациенти със социални проблеми, които не са желани в другите психиатрични лечебни заведения на територията на София, а същевременно да не са желани и в системата на социални грижи.
Достатъчно добре ли е осигурена болницата с кадри - лекари, сестри, санитари, психолози, социални работници? Очаквате ли преместването да повлияе на интереса на млади лекари да потърсят реализация в нея?
Към момента кадровото осигуряване е незадоволително - имаме незаети щатове, средната възраст на работещите и твърде висока, но с преместването в София и факта, че сме акредитирана база за обучение, както и реализирането на намерението ни да предложим един изцяло нов модел на психиатрична грижа, ще има и интерес за работа при нас.
И тъй като засегнахме темата за кадрите - защо този проблем се оказа особено труден за психиатрията у нас?
Защото и двата мотивационни стълба са силно разклатени - възможности за кариерно израстване и заплащане на труда. В държавните психиатрични болници, които не са търговски дружества и няма клинични пътеки, заплащането е мизерно, трудът е тежък, а условията са близки до отвратителните. Затова и няма желаещи.
Къде е България по отношение на стигмата спрямо хората с психични проблеми? Имаме ли някакъв напредък като държава и като общество?
И спрямо болните, и спрямо работещите в тази сфера стигмата не е преодоляна. Което не е чудно, защото нищо не се прави - но не кампанийно, а като системна упорита работа, за да се преодолее.
Продължаваме да имаме проблеми с хоспитализации на наши пациенти в общосоматични лечебни заведения когато имат проблем. Продължаваме да нямаме клинични пътеки, което лишава психиатричните пациенти от възможността да се лекуват по силата на правата си като здравното им осигуряване за основното им заболяване, продължава отказът на социални грижи да обслужват адекватно психично болните, които са си у дома и да ги подпомагат. Психиатричните болници продължават да са и приюти, и затвори,. Всичко си тече по старому.
И вместо финал нека Ви попитам променя ли обществото ни отношението си към психиатрията, възприема ли я като равностойна на останалите клинични специалности? А кой урок не успяха да научат българските психиатри?
На първия въпрос отговорът е - категорично не!
А на втория въпрос ще отговоря така: Българските психиатри трябва да са единни и да не се водят в действията си от личния си комфорт и личното си добруване. Съсловните интереси и интересите на болните стоят над личните.
