Д-р Янко Пъхнев: Планината ме научи на търпение, което сега ползвам в хирургията

Д-р Янко Пъхнев е детски хирург в Отделение по детска гръдна хирургия. Завършва медицина в Медицински университет – Пловдив през 2005 г. Има специалност по детска хирургия  от 2015 г. Между 2007 и 2008 г.  работи в системата на Спешна помощ. През 2008 г. започва работа в Клиниката по детска хирургия в УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов”. От 2015 г. е докторант към Катедрата по хирургия в УМБАЛСМ “Н.И. Пирогов”.

Член на Българското хирургично дружество; Член на Дружеството по Детска хирургия; Член на Българска асоциация по гръдна, сърдечна и съдова хирургия. Научните интереси на д-р Пъхнев са в областта на детска гръдна хирургия и мини-инвазивна хирургия. В момента д-р Пъхнев е редовен специализант по гръдна хирургия към Първа хирургична клиника в УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов”.

- Д-р Пъхнев, защо избрахте медицината?

- Това беше почти спонтанно решение. До последно се чудех дали да бъде музика или програмиране. В един момент се забърках съвсем случайно с Български младежки червен кръст, видях че има заболявания, които не успях да си обясня с тогавашните ми знания. От чисто любопитство и интерес започнах да се интересувам от биология и химия. В 10 клас реших, че не ми се работи цял живот нито с компютри, нито с музикални инструменти и съвсем спонтанно казах, че ще е медицина. Само от любопитство.

- Това любопитство продължава ли да Ви държи?

- Естествено. Слава Богу! Цял живот уча.

- Как решихте обаче да специализирате точно детска хирургия?

- Това дойде на по-късен етап. Завърших през 2005 г., когато бяха обявени четири нулеви години за специализация. Тогавашният министър на здравеопазването каза, че има прекалено много специалисти в България и забрани специализациите от 2005 до края на 2008 г. През това време имах достатъчно възможности да работя на различни места, да се сблъсквам с различни специалности, а „Пирогов“ дойде просто като свободно място. Бях доброволец за шест месеца, хареса ми и в края на 2008 г. спечелих конкурс за редовен специализант към клиниката.

- Трудно ли е да се оперират деца?

- В хирургията емоционалното отношение към пациента е едно и също, независимо дали се оперират деца или възрастни. Може би естеството на работата е по-различно, защото децата са по-малки като размер. И не самото това, но пък и защото децата не са умален модел на възрастните. При тях всичко е различно – физиологията, анатомията, дори болестите. При децата онкологичните заболявания в един голям спектър са вродени и не приличат на туморните заболявания при възрастните. Това си е отделна специалност със собствени характеристики, свои си особености, трудности, но в крайна сметка е хирургия. Това е специалност, която изисква малко повече себеотдаване. Една саможертва, тъй като изисква по-дълъг етап на развитие, отколкото консервативните специалности и останалото вече е въпрос на желание и индивидуални качества.

- От къде идва голямото удовлетворение?

- След конкретната операция идва от свършената работа, а голямото удовлетворение идва след няколко дни, когато видим гърба на пациента на вратата, да си тръгва. Когато оперираш един пациент, той става твой за дълго време, но момента, в който напуска клиниката е много щастлив.

- Кои са случаите, които са оставили най-дълбок отпечатък във Вас?

- Много са. Може би защото детският хирург се привързва повече към пациентите си заради естеството на работа. Малкият човек, когато може да се комуникира с него, изисква повече усилия, за да бъде спечелен, да бъде спечелено доверието му. Това изисква повече време, правим се на маймуни, общуваме с децата постоянно. Всяко от тях оставя някакви конкретни впечатления, които остават за дълго.

- Как се справяте с тежестта на негативната емоция?

- Имам разни хобита, които ме отървават от всичко, което се случва в болницата. Колкото и за малко да е, е достатъчно, за да може човек да си почине емоционално. Справям се чрез музиката и планинарството, което си е по-скоро алпинизъм.

- На какви инструменти свирите?

- Музиката тръгна от първата ми година в гимназията, което значи, че съм бил на 14-15 години. Имах стара китара вкъщи, хванах я и не я пуснах две години. Абсолютно самоук съм, не съм ходил никога на уроци, но малко по малко този интерес се разви. През 1997 г. започнах да свиря с Китаро-мандолинен оркестър “Стефан Борилов” в Сандански, с който и до ден днешен продължавам да ходя на турнета. Имаме сериозни участия, имали сме концерти в зала „България“. Имаме два записани албума в радио „Благоевград“. Тази година също сме планирали доста интересни турнета – едно в Хърватска със състезателен характер, и може би в Испания. Това е хоби, което се развива в годините и малко или много остава в съзнанието ми като нещо, което наистина ми помага.

- А алпинизмът как се появи като хоби?

- Вероятно отново е свързано с детството ми, защото съм израснал в Сандански. От терасата на къщата ми буквално се виждат четири планини. Като малки с приятели започнахме да бягаме в планината. Родителите ми са имали доста проблеми с мен в това отношение. Първото ми качване беше нелегално, на 13-годишна възраст и оттогава не съм слязъл от планината. Всъщност музиката и планината са много свързани. Аз съм развивал китарата като инструмент главно в Пирин. Там съм имал достатъчно време и съм бил достатъчно откъснат от училище, от проблемите на ежедневието, а дори и от родителите ми, на които съм много благодарен, че са ме подкрепяли и са ме изтърпели през годините. Но планината ми даде много по отношение на оформянето на характера. Научи ме и на търпение, което сега ползвам и в хирургията.

- Имате обаче и награда за фотография.

- Имам, да. Преди две години спечелих фотоконкурс на община Сандански – годишнина от създаването на парк „Св. Врач“, който е част от ЮНЕСКО. Наградата я спечелих с пет кадъра, които са публикувани и сега работя по още един фотопроект към общината. Хобитата са важни за мен, но нищо не е над хирургията. Хирургията е всичко онова, което хобитата не са.

- Какво планирате като развитие в хирургията?

- Дотук имам една придобита специалност по детска хирургия и в момента съм редовен специализант по гръдна хирургия. На всички колеги в клиниката стремежа ни е да въведем мини-инвазивната хирургия като метод за лечение на деца, начело с доц. Шивачев.

- Не е ли страшно да оперирате деца?

-  Страшното идва, ако не ги оперираме, когато е необходимо...