Как пациентка избира УМБАЛ "Лозенец" и кардиохирурга д-р Веселин Георгиев за съдбоносна операция - историята й ни изпратиха от лечебното заведение.
Коя е Петя
Казвам се Петя, на около 40 години съм и преподавам история в българско училище. Живея активен живот, обичам спорта и през годините винаги съм се стремяла да се грижа за себе си. Но от дете знаех, че един ден ще трябва да се изправя пред нещо много по-голямо от мен — операция на сърцето.
Диагнозата – от раждането до днес
Като дете активно тренирах баскетбол — с огромно желание и настроение.
След една настинка, превърнала се в двустранна пневмония, педиатърът чу странен шум над сърцето ми. Това се оказа началото на една дълга история с редовни прегледи, консултации и ограничения. Откриха ми вроден порок — аортна стеноза и бикуспидна аортна клапа.
Бях още ученичка, когато разбрах, че рано или късно ще се наложи операция на сърцето.
На 30-годишна възраст един лекар от НКБ ми каза:
„Дай да те оперирам.“
Попитах: „Наложително ли е?“
Отговорът: „В момента не, но рано или късно ще стигнеш до там.“
Страхът и отлагането
През 2016 г. оперираха майка ми — смяна на аортна и митрална клапа. Нейните проблеми бяха придобити след ревматоиден артрит. Грижех се за нея след операцията, четях всичко, виждах всичко: болките, въженцето за изправяне, ефектите от упойката. Тя понесе всичко стоически, без да се оплаче — но аз знаех какво я боли и знаех, че един ден предстои същото и за мен.
Реших да отложа момента възможно най-далеч.
Започнах да вдигам кръвно, напълнях, усещах, че нещо вече не е както трябва. Промених храненето, започнах фитнес, нормализирах кръвното. По време на пандемията карах и критическа и си казвах: „Размина ми се.“
Преди две години отидох профилактично при кардиолога на майка ми. Чувствах се добре, просто за всеки случай. Думите му бяха:
„Обмисляй сериозно операцията.“
И аз реагирах като щраус — зарових глава в пясъка.
Не отидох повече.
Надявах се проблемът да изчезне, ако се правя, че го няма.
Не изчезна.
Моментът, в който няма връщане назад
През септември тази година се прояви друг здравословен проблем — миома на матката, която следях от години. По време на критическата миомата нарасна. След две години без цикъл получих два тежки кръвоизлива и ми насрочиха операция на 30.10.2025 г.
Постъпих в болница. Кардиологът беше дал зелена светлина, но анестезиологът поиска второ мнение. След това отказа да поеме риска.
Каза ми:
„Рискувам да останеш на операционната маса.“
Тогава разбрах — моят сърдечен проблем вече е сериозен.
И няма отлагане.
Първо сърцето, после всичко останало.
Бях в шок. За първи път нямаше бекъп вариант. Моментът за операция на сърцето беше настъпил.
Решението: Къде? И при кого?
От 31.10 до 02.11 обиколих всякакви болници. Чувах трудни думи: „дилатация“, „руптура“, „смърт“.
Три дни живях с мисълта:
„Утре ще се събудя ли?“
Срещата с д-р Веселин Георгиев
На 03.11 влязох при д-р Георгиев, началник на клиниката по кардиохирургия към УМБАЛ „Лозенец“.
Беше различно.
Изключително спокойно, ясно и професионално ми обясни какво предстои.
И единствен от всички не ме попита:
„Защо отлагаш толкова години?“
Не ме съди. Не ме упрекна.
Просто ме прие такава, каквато съм — уплашена, но готова да се изправя срещу неизбежното.
Това ми вдъхна спокойствие и увереност.
От неговия кабинет до ехокардиографията вече знаех:
Той ще ме оперира.
Отношението на персонала и д-р Стамболийска само затвърдиха решението ми.
На 05.11 постъпих в кардиология за предоперативни изследвания, коронарография и скенер. Насрочихме дата за операцията.
Вътрешно знаех:
Това е правилното място. Това е правилният човек.
На 17.11 постъпих в кардиохирургия.
На 18.11 беше операцията ми.
Операцията – денят, който променя всичко
Спомените ми от този ден са два:
– влизането в операционната
– събуждането в реанимация
Всичко между тях — доверие.
Събуждането беше най-кошмарното преживяване в живота ми. Болка, дезориентация, безкрайна умора. На въпроса „къде те боли“ отговарях „навсякъде“. Не разрезът — а залежаването, гърбът, раменете.
Въпреки това персоналът беше невероятен. Трябва да си изключителен човек, за да работиш в реанимация.
Най-тежкото за мен обаче не беше болката.
А мисълта дали майка ми е добре.
Те знаеха моето състояние, но аз нямах как да разбера как е тя. Това беше мъчително.
Денят, в който ме преместиха в отделението, се почувствах сякаш се прибирам у дома. Старшата сестра ме посрещна с думите:
„Всичко свърши. Вече си при нас. Тук ще ти е по-добре.“
Останах 7 дни.
През живота си съм виждала много болници — в София, Пловдив, Стара Загора, частни и държавни.
Никъде не съм виждала едновременно толкова висок професионализъм и толкова човешко отношение.
Персоналът не влезе нито веднъж намръщен. Отговаряха на всяко наше мрънкане с внимание, разбиране и твърда компетентност.
Чувствах, че съм сред свои.
Седмица по-късно – ново начало
Първите два дни бяха тежки. Болеше гърбът, трудни бяха ограниченията след операцията. Но всеки ден се събуждам по-силна.
Днес е 14-ият ден от операцията.
Свалиха ми конците.
Правя по 5000–6000 крачки без усилие.
Свиквам с някои неща — като приема на „Синтром“, малко по-силния шум на клапата, пейсмейкъра, който можех да избегна, ако не бях отлагала толкова дълго.
Но се чувствам добре.
Чувствам се жива.
Чувствам се нов човек.
Какво бих казала на други пациенти
Не отлагайте неизбежното.
Колкото по-рано вземете решение, толкова по-лесно е възстановяването.
Доверете се на лекарите.
Доверете се на избрания екип.
Лично за себе си мога да кажа:
Взех най-доброто решение, когато се доверих на д-р Веселин Георгиев.
Той и екипът му ми дадоха нов шанс — въпреки че сигурно не бях най-лесният пациент.
В равносметка
Тази Коледа ще бъда у дома, със семейството си, без страх.
Новата година ще посрещна по-спокойна, по-смела и с усещането, че съм направила най-важния избор навреме.
