Официално в България годишно се заразяват над 10 000 души от вътреболнични инфекции

Ежегодно в Европа заболяват над 4 милиона души, в България регистрираните случаи са около 10 000, но реалната бройка е поне четири или пет пъти по-висока. Това каза за Zdrave.net главната медицинска сестра на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ – София по отношение на статистиката за вътреболничните инфекции.

Темата за вътреболничните инфекции масово е възприемана като неделима част от болничния живот. Според сестра Николова обаче това не е така и решение на проблема има.

„Вътреболничната инфекция е актуален проблем за здравеопазването навсякъде по света. Като нозокомиален  (вътреболничен) се определя всеки процес, развил се вследствие или във връзка с медицинското обслужване на пациентите. Инфекциите могат да възникнат по време на обучителната дейност на студенти и специализанти, неспазили хигиенните правила, както и при допускането на посетители при лежащо болните, които могат да бъдат причина за внасянето на инфекция отвън. Според доклад на СЗО 15% от всички хоспитализирани пациенти страдат от инфекции. Те са причина за между 4% и 56% смърт при новородени, а в страните от Югоизточна Азия и Африка процентът е 75. Причината за високите проценти са ниската хигиена и лошите битови условия, в които се раждат и живеят децата“, каза тя.

По думите й могат да бъдат откроени три пътя за появата на вътреболничните инфекции – контактно-битов, фекално-орален и въздушно-капков.

„Съществено значение тук оказват и редица предразполагащи фактори от страна на организма на болните, а също и естеството на провежданото лечение. От тези инфекции често се засягат пациенти в кърмаческа възраст, новородени, недоносени и хипотрофични деца (деца, които са имали забавено вътреутробно развитие). Причина за това е незрялата имунна система. Рисковите фактори са много, ще изброя някои от тях: шокови състояния, големи по обем травми, кома, антибиотична терапия, механична вентилация, катетеризации, продължителен престой в интензивно отделение, възраст над 70 г. и други“, каза сестра Николова.

По думите й най-разпространени са инфекциите на пикочните пътища, обикновено след поставянето на уретрален катетър. „Тази инфекция се развива във възходящ ред, отвън навътре по хода на катетъра и представлява около 12% от всички вътреболнични инфекции. На второ място бих посочила инфекциите на хирургичните рани – възникват при 2-5% от пациентите, подложени на оперативно лечение. Честотата им може да достигне и до 20%, в зависимост от използваната техника. Трети по ред са вътреболничните инфекции на дихателната система – предимно при пациенти, продължително залежали и такива на апаратна вентилация. Процентът може да стигне от 9 до 27%. И не на последно място са инфекциите, свързани с въвеждането на вътресъдови катетри. Те имат висока честота на смъртност, около 12-25%. Вътреболничните инфекции имат здравни и икономически последствия. Усложняването на една хирургична рана удължава болничния престой с около седмица, лечението се оскъпява, не се поема от клиничната пътека, което води до непредвидени разходи и снижаване нивото на здравеопазването“, разказа сестра Николова.

Какво е решението

Сестра Николова е категорична, че вътреболничните инфекции се предават чрез ръцете, а не чрез краката. Това означава, че медицинските специалисти трябва да носят задължително ръкавици, докато носенето на калцуни облекчава единствено работата на санитарите.

Тя изброи и следните мерки, които трябва да се предприемат с цел превенция на инфекциите:

1. хигиенни мероприятия спрямо източниците на зараза;

2. да се ограничи контактът на заразоносители от персонала, посетители и пациенти;

3. важна предпазна мярка е изолацията – чрез настаняване в отделни стаи;

4. задължителен мониторинг на въздуха, водата и храната;

5. прекъсване пътя на заразата чрез стерилизация, която може да бъде със суха топлина при температура 180 градуса за два часа, с влажна топлина 127 градуса 15 минути, за термолабилни материали, стерилизация с етилен оксид;

6. антисептика, асептика и дезинфекция – мероприятия за унищожаване на микроорганизмите по повърхността и вътре в организма, както и във външната среда;

7. правилно съхранение и разделно събиране на болнични отпадъци. Те са потенциален резервоар на патогенни микроорганизми. Между 10 – 25% от отпадъците, генерирани от болничните заведения, се определят като опасни;

8. недопускане на пресичане на чист и мръсен болничен поток – те са маркирани по определен начин и е необходимо да се спазва стриктно часовия диапазон, а пресечната им точка подлежи на съответната дезинфекция.

9. хигиена на ръцете – хигиенно измиване с вода и сапун, хигиенна дезинфекция – механично почистване + дезинфектант на алкохолна основа. Хигиената на ръцете + „Моите 5 моменти“ са признати от СЗО като златен стандарт за качествени здравни грижи. Хирургична дезинфекция – необходими са препарати с бързо действие и остатъчен ефект.

Контаминираните ръце на медицинския персонал са най-честият фактор за предаване на инфекция, затова хигиената на ръцете е толкова важна. Носенето на ръкавици не замества миенето на ръцете, а грижата за кожата им е неразделна част от хигиената, защото възпалената и увредена кожа не позволява надеждна деконтаминация.

Историята на вътреболничните инфекции

Още през 16 в., 100 години преди изобретяването на микроскопа, Джироламо Фракасторо – медик от Падуа, говори за живи причинители на зараза.

В исторически план, относно дефинирането на проблемите с ВБИ, медицината дължи признателност на Игнац Земелвайс – унгарски лекар, хирург и гинеколог, работещ във Виенската болница. През 1847 г. той се опитва да разбере каква е причината за следродовата треска, от която умират немалко жени. Изследвайки графика на студентите, стига до заключението, че преподавателите и студентите, след работа в аутопсионна зала, не мият ръцете си и така предават заразата на здравите родилки.

Земелвайс въвежда миенето на инструментите и ръцете с хлорна вар. Това драстично, в пъти, намалило смъртността. Той предоставил резултатите, но научните му обяснения били отхвърлени от медицинската общност, защото противоречали на утвърдените медицински възгледи по онова време. През 1865 г. той е обявен за луд и вкаран в психиатрична клиника, където само на 47 годишна възраст умира от побой, нанесен му от надзирателите. През 1906 г. в Будапеща е издигнат паметник с надпис „На спасителя на майките”, а родният му дом е Музей на историята на медицината.

Интервю със сестра Маргарита Николова може да прочетете утре.