Когато има заболяемост и тя се увеличава, трябва да сме притеснени, но не и уплашени, защото уплахът е резултат от незнание. Това каза пред БНР епидемиологът проф. д-р Тодор Кантарджиев по повод наличието на коклюш във Великобритания и растящата заболеваемост от морбили в Румъния.
„Първо, коклюшът е лятна инфекция. Второ – един кашлящ заразява 17 неваксинирани. Трето – когато има коклюш, това означа, че има ниско ниво на защита от дифтерия, а дифтерията е много опасно нещо. В последните години се предлагат ваксини срещу дифтерия и детски паралич, а педиатрите вече запълниха пропуските във ваксинационното покритие от времето на COVID-пандемията“, каза специалистът.
Той допълни, че във Великобритания има много сериозно развита фундаментална наука и много добра регистрация на инфекциите, затова те информират веднага. „У нас сме имали два пъти повече случаи през лятото от миналата година, но джипитата си вършат работата, въпреки че търпят несправедливи критики и са жертва на административни експерименти“, каза още проф. Кантарджиев.
Епидемиологът коментира и растящата заболеваемост от морбили в Румъния. По думите му през 2010 г. България е била рекордьор по брой деца, които са записани като ваксинирани, но на практика не са. Следващите години обаче Франция ни е изпреварила по този показател.
„Последните взривове на морбили в страната се случиха преди коронавируса и бяха свързани с туристите от Северна Македония, които заразиха български неваксинирани деца“, каза проф. Кантарджиев.
Той подчерта и тежките последици, които заболяването може да има върху здравето на пострадалите. Много рядко, но се случва, след 10-15 години, след като човек е преживял морбили, да се появят сериозни и увреждащи заболявания като слепота, каза специалистът.
„Събитията в Румъния настоятелно изискват действия. Необходимо е децата да бъдат ваксинирани, но трябва да бъде ваксиниран и персоналът в зимните курорти. Ваксините са ключът към предпазването на здравето и предотвратяването на сериозни инфекции“, завърши проф. Кантарджиев.
Боздуган Бухалков Ох, МОЧА! Осем дена как младите дружини как Моча демонтират. Софийските квартали трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път червени орди лазят по паметник порутен и тела я стелят, и кръв я залива. Вой подир вой! Бляд подир бляд! Митрофанова безумна сочи МОЧА пак и вика: "Търчете! МОЧА защитете!" И ордите тръгват с викове сърдити, и “Путин е велик" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: Мамицата ви русоидна да ева И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; разрушителите наши, оплискани с прах, режат и разпадат, без сигнал, без ред, всякой гледа само да отреже нещо по- напред и гърди геройски на смърт да изложи, и една фигура повеч разразяна да положи. Флексовете екнат , искрите фърчат. Русоидите ревът, насипи налитат и падат, и мрът; - Идат като свини, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаян, отпорът е лют. Осем дни веч го разграждат Моча, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и европейските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат от скелето, но честно, без страх - кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Русоидите идат; всичките нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Денков, наший генерал, ревна гороломно: "Млади европейци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила ЕС повери Прехода, войната в Украйна и себе дори!" При тез думи силни демонтажници горди очакват геройски русоидните орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират гранит тогаз, чуковете липсват, но волите траят, флексът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. "България цяла сега нази гледа, МОЧА висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!" Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко чук меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и арматура изчезнаха там. "Грабайте винкелите!" - някой си изкряска и железните тръби фръкнаха завчаска кат демони черни над русоиден рояк, катурят, струпалят като живи пак! И русоидите тръпнат, друг път не видели ведно да се бият винкели железни, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч... Но вълни по-нови от русоиди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки... Йоще миг - ще падне Моча. Изведнъж демонтажния кран пристигна със гръм. И днес йощ Витоша, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!