Реновирана клиника по урология откриха в УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив

Бай Ганю спечели и тези избори Простащината в българската политика отиде далеч отвъд санитарната граница, която очертава все пак някаква – макар и мизерна – допустимост Едвин Сугарев Ако някой ме попита кой е спечелил изборите за български и европейски парламент, бих дал най-краткия възможен отговор: не, не ги спечелиха политиците. Спечели ги един герой от по-миналия век, при това литературен: бай Ганю. Образно казано, разбира се. Иначе ги спечелиха невежеството и простотията българска, впрегнати в полза на цинични търговци с политическото, които никога (и запомнете това никога!) нямат предвид общата полза, а само своята собствена. С други думи – чадата Ганюви, неизтребимите. И стига най-сетне с тези басни, че някой бил излъгал или подвел избирателите. Те избират – а не някой свише – и те носят пълната отговорност за своя избор. Това, че са достатъчно тъпи, за да не могат да следват собствения си интерес, не е оправдание. Това, че нямат мнение и искат някой друг да го формулира – също. Нито пък това, че по стар рефлекс от тоталитарните времена искат някой друг да решава вместо тях, защото така, без да носиш отговорност, по-спокойно и по-уютно се живее – с наведена главица, дето сабя не я сече, и под опеката на „силната ръка“. Всички тези народопсихологически батаци на българският народ бяха умело използвани на току що отминалите избори. Бяха „операционализирани“ – ако използваме тази модерна дума. Бяха положени във фундамента на българската държавност – така, както някога комунистите са полагали динамит под купола на „Света Неделя“. В полза на едни дембели без морални скрупули – дето могат хем да строят газопроводи в полза единствено на Путин, хем да се пишат „евроатлантици“ – когато в това има аванта. Мога да предвидя негодуванието, което ще предизвикат моите думи. Въобще не ми пука от това – но проблемът е, че простащината в българската политика отиде далеч отвъд санитарната граница, която очертава все пак някаква – макар и мизерна – допустимост. И проблемът е, че тази простащина, чиито корени са в пошлото хихикане на Тодор Живков, работи против България, унижава нейното настояще и унищожава нейното бъдеще. Доказателство: току-що отминалата предизборна кампания, доколкото калните борби могат да се нарекат така. Пълен триумф на лъжите и мерзкото дърдорене: то не бяха мазни кафета в скутове, то не бяха пудели и пачки, сервирани публично без доказателства за каквото и да било, то не бяха мъдри сентенции от рода на „който пачки вади, от пачки умира“. Една натрапчива, бих казал дори болестна деградация на политическото говорене, чиито корени се крият във времената далеч преди това – в бисери като „аз съм прост и вие сте прости – затова се разбираме“, в разни парапети и левчета „от дизела“ и прочие мизерни, долнопробно скроени хватки, чиято обща черта е пълната липса на естетически вкус – а той, както добре знаем от Збигнев Херберт, съвсем не е излишен и безобиден – тъкмо той те кара да не спестиш подигравката, когато властника я заслужава, дори ако затова ще трябва да падне, както посочва Херберт, „свещеният капитал на тялото/ – главата“. И всичко това – на фона на традиционната българска склонност да се мразим взаимно. Да ненавиждаме тези, които изглеждат по-благородни и по-възпитани от нас, или които – кой знае защо – са успели повече. Струва ми се, че няма друга държава – не само в Европа, но и изобщо в цивилизования свят, в която да бъдеш умен и красив е негативна характеристика, а да бъдеш прост и грозен е предимство. Също както и да бъдеш „жълтопаветник“ – сиреч да живееш в центъра на столицата, а не примерно в Коньовица или Банишора. Важно е също така да не бъдеш различен от другите. Масата винаги има право – това е нещо като верую за българските политици, които под път и над път се кълнат в „народа“, нищо, че мислят този народ по типично бай Ганювски тертип: като стадо, което може да бъде водено, лъгано, стригано и доено И в следването на това, което в момента им е изгодно да представят като „народна воля“, те са способни да зачеркнат всякакви нравствени принципи, съгласявайки се взаимно, че моралът няма място в политиката. Само че тук има нещо, което сме склонни да забравяме. Тези политици са такива, каквито им позволяват да бъдат нашите избори. Ако ни приличат на карикатури, то това е така, защото ние сме им позволили да бъдат такива. Ако заради тях живеем лошо, то това се дължи на факта, че увлечени във всеобщото българско вайкане, нямаме сетива да разберем кога нещата се развиват в наша полза и кога – в наша вреда. Към хиляда пъти прочетох – при това и от уж божем съвестни политически анализатори, как правителството на Денков било най-слабото, което сме имали досега. Странна представа за силно и слабо, която може би отчита интересите на Путин, но не и интересите на българските граждани. Защото в рамките на целия преход към демокрация няма друго правителство, което в рамките на толкова кратки срокове да е повишило в такава степен доходите на българите – както на работещите, така и на пенсионерите. Статистиката го доказва – просто няма друго – и толкова. За три години без ГЕРБ България дръпна повече, отколкото за предишните десет под управлението на ГЕРБ. Както се казва – това е положението. За бай Ганювците обаче истината няма значение. Има значение лъжата – колкото по-нагла и засукана е тя, толкова по-добре. Как го беше казал праотецът им? „Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.“ Те това и правят. Само че ние сме криви, че го правят с успех. И ще продължават да го правят – ако и докато и ние продължаваме да се цупим, да следваме своите политически фантазми и да „наказваме“ своите – без да ни дойде наум, че всъщност наказваме себе си.

Гергов руския шпионин, Грудева - закъснялата манекенка... най-голямата болница е един маскарад