Теодора Кокова е от Пловдив, но избира да работи в МБАЛ-Пазарджик. Започва първоначално като болногледач в Хирургично отделение. После преминава в най-тежкото отделение-Отделението по анестезиология и интензивно лечение, дава дежурства и в Кардиологично отделение. Паралелно с това учи и за медицинска сестра в Медицинския колеж на МУ-Пловдив. Наскоро се дипломира, а от първи август е назначена за медицинска сестра в ОАИЛ. Участвала е в състезания за медицински сестри между университети. Нейната дъщеря също се е насочила към Медицината и предстои да кандидатства през следващата година, разказват от лечебното заведение.
Каква беше причината да изберете да работите в МБАЛ-Пазарджик, въпреки че сте от Пловдив?
Решението ми не беше спонтанно или случайно. Привлече ме възможността да се развивам в болница, която има спешен прием и желание и възможности за модернизация. В МБАЛ-Пазарджик започнах като болногледач, но в същото време можех да уча и за медицинска сестра. Разбира се, не беше лесно да пътувам и да се адаптирам, но колегите ме приеха топло и ми помогнаха да се почувствам на мястото си. Вярвам, че направих правилен избор, защото получих подкрепа и мога да бъда полезна там, където наистина имат нужда от мен.
Спомняте ли си първите си стъпки като болногледач в Хирургично отделение?
Първите дни като болногледач в Хирургично отделение не мога да ги забравя. Бях едновременно ентусиазирана и притеснена. В първия си работен ден стоях пред една болнична стая и не бях сигурна дали ще се справя. Първите ми задачи бяха съвсем практически – да помагам при основни грижи за пациентите, да сменям постелъчно бельо, да дезинфекцирам инструменти. Първата смяна мина като миг, но научих толкова много нови неща. Колегите в отделението, особено тогава старшата сестра Марияна Сулева и другите сестри, много ми помогнаха и ми показваха доста търпеливо спецификите при тях. Още помня вълнението, когато за пръв път асистирах на сестра при превръзка. Почувствах се страхотно, че вече съм част от екипа. Разбрах, че в болницата никой не се справя сам и че екипната работа е ключова.
Какво Ви остави най-силен отпечатък от този период?
От една страна, видях болни, които са в много уязвимо състояние – след тежки операции или с остра болка. И осъзнах колко е важна дори елементарната грижа и добрата дума. От друга страна, видях как опитните медицински сестри и лекари работят под напрежение, как им се налага да вземат решения за секунди в операционната и отделението и как въпреки умората си са готови да ме учат и подкрепят. Този период ме промени и станах по-съпричастна, по-наблюдателна и се убедих, че това е сферата, в която искам да продължа.
Как от болногледач стана медицинска сестра?
Това беше голяма стъпка за мен и го усетих като изкачване на следващо ниво и много по-голяма отговорност. Като медицинска сестра вече нося отговорност за медицинските грижи – от поставяне на инжекции и системи, през следене на показатели, до реакция при усложнения. В началото, честно казано, бях малко уплашена дали ще се справя – теорията от обучението е едно, но практиката е друго. Натрупаният опит ми помогна изключително много, защото вече бях свикнала с болничната среда. Колегите ми помагаха в този преход. Опитът „отдолу-нагоре“ ми дава увереност да бъда добра медицинска сестра.
Преминали сте през едни от най-натоварените отделения в болницата – какво научихте от работата в интензивния сектор?
В ОАИЛ всяка секунда е ценна и често се налага да реагираш за миг на животозастрашаващи ситуации. В такива моменти адреналинът е висок, но аз се тренирах да запазвам хладнокръвие, да дишам дълбоко и да правя необходимото. Виждала съм как действа екипът при спешна ситуация и разбрах, че доверието между колеги и добрата комуникация могат буквално да спасяват животи. Интензивният сектор ме научи, че и най-малката промяна в показателите на пациента, може да е първи сигнал за нещо сериозно. Мисля, че се научих и на смирение, и на емпатия. В интензивното отделение ежедневно се сблъскваме с крехкостта на живота. Виждала съм много пациенти на ръба между живота и смъртта. Това ме накара още повече да ценя всеки малък напредък, когато видя подобрение в състоянието на тежко болен пациент, или когато някой, който е бил на апаратна вентилация успее да се пребори и почне да диша самостоятелно, тогава изпитвам огромна радост. Интензивният сектор ме направи по-силна, но и по-сърцата, защото там наистина разбираш истински цената на всеки миг и важността на професията.
Как съчетахте денонощните дежурства с ученето в Медицинския колеж?
Това бяха едни от най-натоварените години в живота ми. Имах изготвен график за работа, лекции, практически занятия, и кога да уча. Често ми се е случвало да изляза от нощно дежурство и директно да отида на лекции в колежа. Налагаше ми се да се боря със съня, с физическата умора, но се стараех да бъда концентрирана. Не отричам, че беше изключително трудно и имаше моменти, когато се чувствах на ръба на изтощението, но когато искаш нещо достатъчно силно, можеш да намериш време и енергия, дори когато си мислиш, че нямаш.
Кое Ви беше най-трудно по време на обучението Ви за медицинска сестра?
Най-трудно ми беше да балансирам теорията с практиката и личния живот. Като по-зрял студент (в сравнение с много от съучениците ми, които бяха току-що завършили гимназия), аз имах семейство, работа и куп отговорности, които по-младите колеги нямаха. Първоначално ми беше предизвикателство да се върна към ученето след години извън училище. Трябваше да „рестартирам“ навиците си за учене, да свикна да запаметявам големи обеми информация като анатомия, физиология, фармакология. Трудно ми беше и психологически – страхът от провал, чувството за вина, че отделям по-малко време на семейството си заради учението, или че не мога да поема допълнителна смяна заради изпит. Имаше моменти, в които се питах „Ще успея ли да издържа всичко това?“ Тогава най-много ми помогна подкрепата на близките ми. Разбрах, че мога много повече, отколкото си мисля. А когато получих дипломата си, всички безсънни нощи и трудни моменти си струваха.
Какви качества трябва да притежава човек, за да издържи дълго в професията?
Работата на медицинската сестра е маратон, не спринт – изискват се различни качества, за да останеш и да не „прегориш“. На първо място трябва искрено да ти пука за хората. Ако нямаш сърце за тази работа, рано или късно стресът те смазва. Именно състраданието към пациентите ти дава смисъл да продължаваш, дори когато си изморен. Второ, нужна е издръжливост – физическа и психическа. Дългите дежурства, нощните смени, спешните ситуации, тежките гледки – всичко това изисква здрави нерви и добра кондиция. Човек трябва да се грижи за себе си – да спи, когато може, да се храни, да намира начини за почивка – иначе няма как да е полезен на другите. Трето, много важно качество е организираността. В отделението често няколко неща се случват едновременно – звъни апарат на един пациент, друг има нужда от лекарство, трети пита нещо. Трябва бързо да прецениш кое е спешно и кое може да почака. Без добра организация лесно настъпва хаос и грешки. Четвърто, желанието постоянно да се учиш е ключово. Медицината се развива, нови процедури, нови протоколи – една добра сестра трябва да е любознателна и да не спира да подобрява уменията си. И не на последно място – търпение и комуникативност. Срещаме се с всякакви пациенти – уплашени, изнервени, хора в болка, които може да не са в най-доброто си настроение. Сестрата трябва да умее да изслушва, да успокоява, да обяснява с разбираеми думи. Понякога само с търпение и добра дума можеш да спечелиш доверието на пациента, а това улеснява лечението. Комбинацията от тези качества помага на човек да остане дълго в тази тежка, но благородна професия.
Смятате ли, че в България се цени достатъчно професията на медицинската сестра?
За съжаление, не мога да кажа, че в България трудът на медицинските сестри е оценен достатъчно – нито морално, нито материално. Много често обществото приема сестрите за даденост, сякаш това, което правим, е „просто работа“. А истината е, че ние влагаме сърце и душа, работим в напрегнати условия, понякога за твърде ниско заплащане. Лично аз съм усещала горчивина от недооценяване. Имаше период, в който се включих в протестите на колегите за по-добри условия – тогава казах нещо, което усещам с цялото си същество: „Боли, когато ти кажат: ‘Намери си по-добре платена работа’. Боли, защото това, което правим, не е просто труд – това е грижа, отдаденост, човещина“. Тези думи изразяват точно чувството ми – че нашата отдаденост често се посреща с неразбиране. В България продължава да битува схващането „ти си си избрал тази работа, оправяй се“ – малко хора отвън осъзнават през какво минава една сестра в ежедневието си. Радвам се, че по време на COVID-пандемията обществото за кратко видя колко ценни са медицинските сестри и лекари. Но истината е, че уважението и подкрепата трябва да са постоянни, не само в кризисни моменти. Една медицинска сестра в България трябва да усеща, че трудът й е ценен – чрез достойно заплащане, чрез добри условия на труд, чрез уважение от страна на пациенти и институции. Надявам се с общи усилия това отношение постепенно да се промени към по-добро.
Защо има такъв голям недостиг на медицински сестри?
Големият недостиг на медицински сестри у нас е резултат от дългогодишни проблеми, които са се натрупвали и сега дават отражение. Първата и най-очевидна причина е ниското заплащане и натоварването, които карат много сестри или да напуснат професията, или да потърсят по-добри възможности в чужбина. Не е тайна, че десетки хиляди български медицински сестри заминаха за Европа през последните 20-30 години, търсейки по-високо заплащане. И сега статистиката е стряскаща. Втората причина е застаряването на кадрите – средната възраст на действащите сестри в България е доста висока (много колеги са в предпенсионна възраст), а млади попълнения идват недостатъчно. Малко млади хора избират тази специалност, защото тя рядко се представя като атрактивна – липсва информация, липсва популяризация. Често гимназистите нямат представа колко важна и интересна може да бъде работата на сестрата, защото фокусът пада повече върху лекарската професия. Трето, условията на труд – постоянното натоварване, недостигът на персонал, който води до работа на ръба на силите, и понякога лошата материална база – всичко това отказва хората. Когато една млада жена (или млад мъж) види, че сестрите тичат между 30 пациенти, изнемогват за сравнително ниска заплата, разбираемо е да се замисли дали си струва. Липсата на перспектива за развитие също е фактор – малко са възможностите за кариерно израстване или допълнителна квалификация, които да мотивират младите да останат. Трябва да се работи и върху имиджа на професията – да се разказват повече истории на успели медицински сестри, да се показва, че тази работа носи огромно удовлетворение и има значение. И, разбира се, абсолютно наложително е подобряване на заплащането и условията – ако сестринските заплати се доближат до средните за ЕС, много от колегите биха предпочели да останат тук, близо до семействата си. Недостигът на сестри е сериозен проблем, но вярвам, че тази тенденция може да се обърне.
Разкажете ни повече за участието си в състезанията за медицински сестри. Защо решихте да участвате в тях?
Участието в състезания за медицински сестри беше една от най-вълнуващите моменти от обучението ми. Беше на национално ниво и то беше наистина впечатляващо. Сформираха се отбори от по четирима души и се наложи да преминем през няколко етапа на надпреварата – имаше викторина с тематични въпроси, после трябваше да решаваме клиничен казус, а накрая имаше практическа задача. МУ- Пловдив, моят отбор спечели почетно място и беше награден, но по-ценното беше, че срещнах колеги от цялата страна, обменихме опит, идеи и взаимно се мотивирахме. Реших да участвам на това състезание, защото обичам предизвикателствата и така се тествах в стресова среда, подобрих работата в екип и преодолях сценичната треска – не е лесно да те наблюдават жури и публика, докато работиш. За мен беше чест да представям нашия колеж и болница на национално ниво и се радвам, че го направих.
Как се чувствате сега, когато вече официално сте медицинска сестра в ОАИЛ?
От една страна, изпитвам огромна гордост, че постигнах целта си – след всички усилия, безсънни нощи и изпитания, сега вече съм медицинска сестра и съм част от екипа на ОАИЛ. Благодарна съм на началника на отделението д-р Димитър Иванов за поканата да работя с тях. Чувствам и огромна благодарност – към всички, които ми помогнаха да стигна дотук. Усещам тежестта на отговорността, но това не ме плаши, а ме мотивира да бъда най-добрата версия на себе си всеки ден. Сега се чувствам на мястото си и знам, че това е само началото на професионалния ми път като сестра. Имам още много да уча.
Какви искате да постигнете оттук нататък?
Имам още много амбиции за бъдещето. Целта ми е в следващите няколко години с опита да ставам все по-добра в интензивните грижи. Имам интерес и към анестезиологията. Една от мечтите ми е, натрупвайки достатъчно опит, да споделям знанията си с бъдещите колеги. Бих искала да участвам в обучението на студентите или да бъда ментор на новопостъпили сестри в нашата болница. Спомням си колко ценни за мен бяха менторите, които ми показваха тънкостите. Искам един ден аз също да бъда такъв ментор. През последните години бях изцяло погълната от учене и работа, и сега си поставям за цел да намирам време и за себе си и близките. Вярвам, че когато човек има добър баланс, той е по-пълноценен и на работното си място.
Бихте ли препоръчали на млади хора да изберат сестринската професия и защо?
Бих препоръчала тази професия на младите хора, но с едно важно уточнение – само ако я почувстват като свое призвание. Сестринството не е просто работа, а мисия и призвание. Ако един млад човек търси престижна или лесна професия, където бързо ще забогатее, вероятно ще остане разочарован. Но ако търси смисъл, удовлетворение и шанс да променя животи всеки ден, то тогава сестринската професия е прекрасен избор. Да, пътят не е лесен – учиш сериозни неща, после работиш на дълги смени, отговорността е огромна. Освен това, сестринската професия дава възможности за реализация и по света – навсякъде има нужда от добри сестри, така че с тази професия, човек винаги ще има сигурност, че е ценен кадър. Бих искала да видя повече млади хора да избират този път, защото системата ни има нужда от свежа енергия, от нови идеи и от приемственост. Ако търсят професия с кауза и с човещина – няма по-добър избор от сестринството.
Коя е най-голямата жертва, която сте направили в името на професията?
Най-голямата жертва, която съм направила заради професията, е времето, което отнех от близките си и от себе си. В годините на обучение и изграждане като професионалист много лични неща останаха на заден план. Донякъде пожертвах и предишната си професия/маникюрист/ и избрах смисъла пред парите. За щастие, имам разбирането на близките си за всичко това. В крайна сметка, жертвите са част от всяка голяма мечта – няма как да имаш всичко едновременно. Аз избрах временно да жертвам лично време, почивка и някои лични моменти, за да постигна нещо значимо. Сега се старая да наваксвам пропуснатото.
Има ли човек, на когото дължите най-голяма благодарност за подкрепата през годините?
В личен план на семейството ми. Благодарна съм, че са толкова разбиращи и подкрепящи. В професионален план на толкова много колеги-лекари и сестри от МБАЛ- Пазарджик, че ще е трудно да ги изброя. Но всеки от тях е изградил част от мен като професионалист и продължават да го правят, защото в нашата професия не ставаш перфектен кадър с дипломата. Добър си, когато не спираш да се учиш.
Имате дъщеря, която също иска да се занимава с медицина – как реагирахте на това нейно желание?
Когато дъщеря ми каза, че иска да се насочи към медицината, признавам си, изпитах смесени чувства – гордост и лека тревога. Това, че чрез моя пример съм я вдъхновила да поеме по този път, за мен е голямо признание. Но също така се разтревожих, защото знам колко труден може да бъде този път. Наясно съм, че ако стане лекар, я чакат много учене, безсънни нощи и емоционални предизвикателства. Затова седнахме двете и проведохме дълъг разговор. Обясних й откровено какво означава да работиш в болница, че има много прекрасни моменти, но има и тъжни, че ще вижда болка и страдание, ще носи голяма отговорност и понякога ще се чувства безсилна. Казах й, че ако наистина желанието й е искрено, аз съм зад нея. Не исках да я разубеждавам, макар че част от мен би се радвала тя да има по-лек професионален живот. Все пак вярвам, че човек трябва сам да извърви своя път. Обещах, че ще й помагам с всичко – от подготовката за кандидатстване, през съвети за ученето, до това един ден да практикува с мен, ако реши. Вътрешно се моля тя да бъде щастлива с избора си – било то в медицината или ако размисли за нещо друго. Но ще подкрепя мечтите й, каквито и да са те.
Вие сте пример за преодоляване на трудности – какво бихте казали на майките, които се колебаят дали могат да се справят с учене и работа?
Бих им казала преди всичко: „Вярвайте в себе си и не се отказвайте“. Знам колко плашещо изглежда – имаш семейство, дете или деца, сметки за плащане, и в същото време искаш да учиш или да се развиваш. Често майките поставяме себе си на последно място, мислим си „сега не му е времето, децата имат нужда от мен“. Но истината е, че ако една майка е щастлива и реализирана, тя дава още по-добър пример и на децата си. Аз самата имах моменти на колебание – питах се дали не съм егоист, че отделям време за учене, вместо изцяло за децата. Но сега виждам, че те се гордеят с мен и се учат от моята упоритост. Така че бих им казала: „Никога не е късно“. Няма значение дали сте на 30, 40 или повече, ако имате стремеж да учите или да смените посоката, възможно е. Аз съм доказателство – на 36 започнах да уча нова професия с двама тийнейджъри у дома, и се справих. И когато се обърнете назад, ще се гордеете със себе си. А децата ще знаят, че мама е боец, и това е най-ценното послание, което можем да им дадем.
Какво Ви разтоварва извън работата?
Имам си правило, когато ръцете са заети, умът почива. Ако съм претоварена психически, се захващам с хобито ми-изработвам дръвчета от естествени камъни. Иначе семейните разходки навън или просто спокоен ден с децата у дома.
Какво Ви усмихва и зарежда въпреки работата в най-тежкото отделение?
Въпреки че работя в едно от най-тежките отделения, всеки ден намирам поводи да се усмихна и неща, които ме зареждат. На работа ме усмихват топлите отношения с колегите, с голяма част от тях сме много близки и извън работа. Подобрението на пациентите, които превеждаме в другите отделения, след тежък престой при нас. И аз, както и всеки от екипа се радва на нова апаратура или подобренията, които постоянно се случват в ОАИЛ.
В личен план намирам истинското щастие в дома, при семейството, така че най-важните усмивки са там.
