Д-р Антонио Тенев: Да знам, че мой пациент е добре – това е нещото, което ме удовлетворява

Д-р Антонио Атанас Тенев е завършил медицина в МУ-София през 2018г. От декември месец, 2017г. е специализант по Детска хирургия в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. Завършил е основното си образование в 6-то ОУ „ Граф Игнатиев” град София, а средното си образование получава в елитната 9-та Френска езикова гимназия „ Алфонс дьо Ламартин” . Председател е на Български младежки червен кръст в гр. Костинброд. На 25 август той е бил дежурен в спешното отделение на болницата, когато пристигат ранените от страшната катастрофа край Своге. Пред Zdrave.net д-р Танев разказа защо е избрал специалността си детска хирургия и как се действа в ситуация, в която всичко е на живот и смърт.

Д-р Тенев, защо избрахте медицината за  своя професия?

Медицината е едно от най-смислените неща и в България, и в света. Колкото повече се вглеждате в света около нас, толкова повече разбирате смислените неща в живота, именно това е едно от тях. Социалната дейност е нещото, което може да даде чувство за най-голяма полза на самия човек. Колкото по-прецизен си, ангажиран с проблема и спечелил доверието на родителите и най-вече на детето, пред което се изправяш заедно с неговия проблем- толкова повече освъзнаваш смисъла на професията. Професия, която ако не се работи е много трудно да се проумее.

Да си медик, при това да си детски лекар за мен означава отгворност, удовлетворение и преди всичко отдаденост. Медицината е мястото, в което има само един подход –алтруистичният. Ти се раздаваш за другите, загърбвайки себе си, близките си и собствените си потребности без дори да се замислиш. Няма празници, денят прелива в нощта и обратното, задължението от това да си в болницата и помагаш на деца в беда е нашият прочит на думата „удоволствие”.  

Как стигнахте до това решение, че точно това искате да правите и кога?

Това се случи през един интересен период от моя живот - гимназията. Тогава не бях сигурен с какво точно искам да се занимавам, в каква посока да се насоча. 

Имам честта да съм възпитаник на френската гиманзия, но от  семейство на адвокат и потомствени лекари,  а това, да си призная, не е най-добрата комбинация, защото всички изискват от теб много, а и те възпитават на най-ценното- да помагаш на хората.

Моят род, от страна на баща ми, е от потомствени лекари – дядо, баба, чичо и т.н. Баща ми също е лекар и мой пример. Това в крайна сметка оказа влияние, защото трябваше да избирам между двете семейни професии и в крайна сметка наклони много сериозно везните към лекарската. Семейството, както и хората около мен, близки на семейството ми повлия избора ми на професия и по-нататъшното ми реализиране като лекар. За което искрено  им благодаря.

 А как решихте, че ще специализирате детска хирургия?

По детската хирургия се запалих благодарение на настоящия началник на Отделението по детска коремна хирургия в „Пирогов” д-р Стефан Стоилов, за което му дължа много. При него, по особен начин, има преплитане на харизма и отношение към децата, заедно с висок, изключителен професионализъм. За него израза „ това няма как да стане” – не съществува.

Пътвият ни стаж от университета е санитарен. Така първи курс през студенстките ми години дойдох на стаж в „Пирогов” като санитар в Отделението по детска коремна хирургия. След този стаж, макар и кратък (около две седмици), бях абсолютно сигурен, че знам какво искам да специализирам и на какво да посветя живота си – на лечението на малките пациенти. Знаете ли,  децата са най-чистите и приятни пациенти. Те са най-святото в нашия живот. Когато работиш с тях, срещаш онази неподправеност, която всички възрастни губят съвсем целенасочено с годините заради порядките и обществени изисквания. Да помогнеш на малкото дете, чието доверие си спечелил, да получиш неговата усмивка, неговото „благодаря” това е незаменимо. Винаги съм готов да помогна на всеки, независимо дали е възрастен или дете, просто с вторите общуването улеснява процеса на лечение.  

Как обаче бихте преживели една тежка ситуация с дете и не дай Боже смърт, защото това също е част от лекарската професия?

На това вече бях свидетел- много рано, но това ни е професията. Първият ми сблъсък, непряко със смъртта, но със случай, който ми се запамети завинаги в подсъзнанието, като нещо , което не се забравя. Не ми се иска да коментирам. Трудно се преживява  и трудно се потиска това чувство. Не може да се опише, трагедията е огромна. Всеки човек съм сигурен, че  го изживява по някакъв различен начин. Дали си родител, дали си лекар на това дете или просто стоящ отстрани. Тежко е. Много е тежко.

Вие сте бил дежурен по време на катастрофата в Своге. Бил сте в отделението, в което са почнали да пристигат пострадалите. Може ли да разкажете повече за самата ситуация, когато научихте за това, когато разбрахте, че ще дойдат толкова  много хора при Вас? 

Цялата ситуация беше много комплицирана. На нас ни звъннаха веднага, след като стана самият инцидент. Тогава не се знаеше дали ще има пострадали деца, но ние бяхме подготвени и за най-лошото. Ръководството разпореди всички дневни екипи да останат да помагат на  нощните, защото още не се знаеха подробности, а само, че трагедията е голяма. От там – няма паника, няма нищо, просто всеки знае какво трябва да свърши и къде трябва да е, синхронът е невероятен. Близо 10 ръце едновременно оказват необходимата медицинска помощ без да си пречат, без да се надпреварват. Организацията беше много добра, дори бих определил организацията като перфектна - организация по пироговски. Всички колеги се справиха брилянтно, поздравления за което. В едно интервю в медиите министъра бе казал ”човек  ако не го види на живо,  не може да го разбере. ”.

В „Пирогов“ се сблъсквате постоянно със случаи на пострадали деца. Наскоро имаш случай с дете, което  беше пострадало при опит за селфи. Как ще коментирате тази  мода и какво трябва да се направи, за да се спре, специално по влакове и големи височини?

Самият факт, че дете се е качило на такава височина, необезопасено, или пък на влак, само по себе си  говори, че ние не можем да направим превенция, като лекари. Аз, като бъдещ родител и сегашните родители трябва да се замислим къде играят нашите  деца. Това ли е мястото за игра на децата. Самото мислене на хората трябва да е в коренно различна посока. Манталитетът е  изроден. Тези случаи се съобщават в медиите и хората потръпват, но си казват, че на тях не може да се случи. А то се случва, уви. Има ги, случват се и последствията от тях са тежки, понякога  и с фатален край.

Преди години имаше дете ударено от волтова дъга, за което колегите ми (тогава все още бъдещи) положиха невероятни усилия, борбата за живота му беше непрекъсната. Въпреки усилията и изключителните манипулации, които правиха, за нещастие, след няколко месеца детето почина.

Въпросът е обществото да бъде по-отговорно и обединено, за да няма подобни случаи. Иначе по време на вечеря ще гледаме как още един млад човек и пострадал, инвалидизирал се за цял живот или изгубил същия.  Ние сме онези, които трябва да се грижим за децата си - къде играят и какво правят през свободното си време, да им оформим ценностната система и чувството за отговорност и най- вече за себеотговорност. Няма кой да се погрижи вместо нас.  

„Пирогов“ ли е Вашето място?

За момента – да, това е моето място... и не съм сигурен, че това ще се промени някога. Екипът е на повече от професионално ниво. Този екип е уникален. Не е само, защото работя тук. Тези хора, те са компилация от човеци и професионалисти в истинския смисъл на думата. Те преживяват нещата, съпричастни са  с всяко едно искане на родителя и желание на детето. Това са истински хора. Искам искрено да благодаря на екипа, по-специално на доц. Шивачев, д-р Стоилов и д-р Георгиев, че ме приеха в него. Уникални професионаликсти и мисля, че ще мога да получа най-доброто от специалността.

Отразява  ли Ви се физическата умора?

Да. И тази умора заедно с психическата се натрупват. Отговорността и напрежението са най-голямото изпитание за нас. Надявам се, че ще  успея с годините да се науча да ги потискам и  елиминирам, поне да не се изявява така видимо.

Нямате ли си някакво средство, с което  да успявате да релаксирате и да заредите, за да се справите с тази  умора?

Има много неща, но за мен най-добрата релаксация е като си си свършил работата. Като знам, че в случая някое дете не съм го оставил без преглед. Не съм го оставил, без да го видя. Да съм сигурен, че това дете е добре. Това е нещото, което ме удовлетворява.

А имате ли някакво хоби извън медицината?

Да, обожавам спорта.  Държи ме в отлична форма. Зимните спортове са ми слабост като ски. През лятото играя тенис на корт, тичам и по всякакъв начин се опитвам да се отърсвам от напрежението.