Д-р Николета Иванова: Понякога проблемът, който виждаш в окото, е само част от една много по-голяма картина

Д-р Николета Иванова завършва медицина през 2022 г. в Медицински университет – Пловдив. От началото на 2023 г. е специализант по очни болести в УМБАЛ „Канев“ – Русе. Професионалните ѝ интереси са насочени към специалността офталмология в нейната цялост, но има особено предпочитание към хирургичната работа.

Д-р Иванова, как решихте да изберете медицината за своя професия?

Всъщност, първоначалната идея не беше моя. В семейството ми има една не съвсем пряка връзка с медицината и в частност с офталмологията - майка ми, леля ми и други роднини са оптици. Бях в осми клас, когато родителите ми ме попитаха с какво бих искала да се занимавам в бъдеще и ми дадоха идеята един ден да стана очен лекар - така бих могла да свържа професията си и с това, с което семейството ми вече се занимаваше. Тогава това ми се струваше като нещо много далечно някога в бъдещето.

Днес ми носи особена радост фактът, че онова, което тогава изглеждаше толкова далечно, вече е реалност. Ако трябва да обобщя, родителите ми са тези, които първоначално ме насочиха към медицината, но тя отрано се превърна в мой собствен избор и цел. Винаги ми е харесвало да търся малките детайли, да разсъждавам върху тях и да намирам решение, а медицината до голяма степен е точно това. Към това се добавя и удовлетворението, че намереното решение може реално да бъде от полза за човека срещу теб. 

Кога се насочихте към офталмологията? Кои са първите Ви учители, които Ви подадоха ръка?

Както вече споделих, посоката към офталмологията беше зададена доста рано. От малка прекарвах време в оптиката и помагах с каквото мога - в началото основно бършех очила. С годините започнах да разбирам, че оптиката е една малка, но важна и пряко свързана част от офталмологията - след точния преглед и точната рефракция трябва да последва и точно изпълнение. Затова сред първите си учители бих посочила майка ми, както и няколко близки до семейството ни очни лекари.

През годините на следването ми се появяваха интереси и към други специалности, но монетата сякаш беше хвърлена отрано. Днес харесвам офталмологията вече по свои, осъзнати причини.

Това е много фина специалност, работим със структури с изключително малки размери, което изисква голяма наблюдателност, прецизност и внимание към детайла. Харесва ми, че съчетава диагностична и оперативна дейност, както и това, че в ежедневната работа пациентите могат да бъдат буквално от 0 до 100-годишни.

Истинското ми обучение по офталмология, разбира се, започна много по-късно. Смея да кажа, че в отделението, в което работя, начело с д-р Емил Миланов, има приемственост и всеки от колегите ми е допринесъл за моето развитие. Като външен консултант при нас идва и доц. Яни Здравков, за когото сякаш няма въпрос за очите и очните болести без отговор. Всички тези хора приемам за свои учители.  

Кои теми и проблеми от офталмологията намирате за най-интересни и предизвикателни?

Трудно ми е да откроя само една тема или проблем. Още след завършването си имах желание да работя в голяма многопрофилна болница с очно отделение. Окото не съществува изолирано от останалия организъм и много системни заболявания имат своите очни прояви. За мен едно от най-големите предизвикателства е да не се фокусираш единствено върху собствената си специалност, а да запазиш способността да погледнеш пациента цялостно.

Понякога проблемът, който виждаш в окото, е само част от една много по-голяма картина и именно търсенето на връзката между отделните находки намирам за особено интересно. Иска ми се да познавам специалността в нейната цялост, без на този етап да ограничавам интересите си до една конкретна област, макар че оперативната дейност определено ме привлича.

Разкажете за първите си стъпки като специализант. Кое бе най-трудното за Вас като млад лекар, кое Ви донесе най-голямо удовлетворение?

Моят път в болницата започна няколко месеца преди да стана специализант по офталмология - с работа на пълен график в терапевтичния кабинет на Мултипрофилното спешно отделение. Беше ме много страх и не се чувствах особено уверена. Тогавашният началник на отделението ме попита: „Ще плуваш ли в дълбокото?“, а аз, със забит в земята поглед, отговорих: „Ако има пояси.“ Имах късмета да работя с лекари с много повече опит, от които можех ежедневно да гледам и да се уча.

Работата в Спешно отделение ме срещна много пряко с тежки човешки съдби и ми даде опит, който и до днес намирам за изключително ценен. В началото на специализацията по офталмология трудностите бяха различни. Офталмологията разчита на много специфична апаратура, инструменти и техники на изследване и едно от големите предизвикателства беше да се науча да ги използвам правилно в прегледа и диагностиката. Смятам, че усъвършенстването в медицината е безкраен процес, но днес изпитвам удовлетворение от увереността, която постепенно съм натрупала, и от това, че все повече мога да разчитам и на собствената си преценка.

Впрочем, в Спешно отделение осъзнах и друго още нещо – че работата ми, в която се сблъсквам с многобройни съдби, ме е научила да различавам важното в живота от маловажните неща.

Разкажете накратко за случаи, които са Ви направили най-силно впечатление и сте запомнили задълго

Работата в голяма болница носи плюс на младия лекар, защото се среща с много и различни случаи. Отделението, в което работя е едно от малкото очни отделения в многопрофилна болница в региона и съответно голяма част от спешните случаи първоначално попадат при нас. За времето, което работя там осъзнах, че тежките очни травми съвсем не са рядкост. Наскоро имахме млад мъж, докараха го с линейка от Разград, постъпи по спешност. Преживя няколко тежки операции и загуби едното си око, въпреки усилията ни, не беше възможно да спасим зрението му. Затова казвам, че трябва много да се внимава.

Друг случай беше с една възрастна жена, която прегледахме в спешния кабинет. Не намерихме нищо обезпокоително, когато стана от кушетката забелязахме лек ортостазъм, нищо особено. Излезе от кабинета с амбулаторен лист в ръка и препоръки за проследяване. След минути аз тръгнах да излизам и видях, че е паднала до вратата. Извикахме дежурния невролог, изпратихме я веднага за образно изследване, което показа тежък мозъчен кръвоизлив. Сега казвам, че това е един от случаите, които ми остават като обеца на ухото, защото разбрах, че никога не сме застраховани от изненади, дори и когато мислим, че опасността за пациента е отминала. .

Как си почивате най-добре, кои са любимите Ви занимания за свободното време? Имате ли хоби?

Обичам тениса, харесвам разходките в планината. Всъщност, лекарската професия не предполага много свободно време за хоби. Преди години свирех на пиано, но COVID пандемията стана причина да се откажа, сега ми се иска отново да се върна към това занимание.

Как виждате професионалното си развитие в близките години? Коя е Вашата професионална мечта, която искате да видите реализирана в бъдеще?  

Виждам професионалното си развитие свързано с много работа и непрекъснато усъвършенстване в диагностичната прецизност и лечението. Не мисля, че в медицината има момент, в който можеш да кажеш, че вече знаеш достатъчно. За конкретната си професионална мечта предпочитам да не говоря. Вярвам, че мечтите се изпълняват тихо и с много труд. Но ако трябва да посоча една по-голяма мечта, която излиза извън личното ми развитие, тя е за по-добър и по-всеобхватен достъп до качествена медицина в по-малките населени места. Работата в по-малък град има своите предизвикателства и ми се иска мястото, на което живее човек, да не определя качеството на медицинската помощ, която може да получи.