Понеделник, 27 Септември 2021
09
май
4

Д-р Борис Таблов: Най-страшното за един лекар е чувството за безпомощност пред пациента

Младите медици напускат България, защото не им се дава шанс за изява



      Лекарят не е просто специалист, който работи блестящо или е направил грешка. Не е и само онзи, на чиито решения разчита пациентът. Дори не е единствено експерт, от когото зависи здравето, а понякога – и животът ни.
      Той е всичко това, но и много повече – защото зад всяко име с „д-р“ отпред стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, как работи и как почива – отговорите на тези въпроси търсим в новата ни рубрика „Кой сте Вие, докторе?“

Д-р Борис Таблов е завършил медицина в Плевен през 2002 г. и е лекар трето поколение. Специализира анестезиология и интензивно лечение, има и допълнителни квалификации по спешна и по интензивна медицина. От 2010 г. работи и живее в Нойрупин, Германия. Преподава в местния медицински институт и е част от група медици, които действат като Спешна помощ в града.

Д-р Таблов, как избрахте медицината за своя професия?

Семейната традиция. Аз съм трето поколение лекар – дядовци, родители, леля. Когато човек расте в такава среда, лека-полека формира интерес. Може би влияние оказа и надеждата на семейството, че аз ще продължа, защото от сравнително рано беше ясно, че брат ми няма да се занимава с медицина. Аз проявявах интерес и се получи някак естествено. Не съм имал много размисли по темата.

А как избрахте специалността си?

Баща ми е анестезиолог и от всички лекари в семейството той излезе най-упорит. От рано ми показа красотата на анестезиологията. От трети курс започнах да ходя с него по дежурства, в операционната. Някъде към края на следването ми ми стана ясно, че хирургичните специалности не са моята стихия. Имах шанс като завършвах да помисля с какво да се занимавам. Имаше възможност да започна вътрешни болести, ортопедия или акушерство, но анестезиологията ми харесваше най-много.

Сега от дистанцията на времето как оценявате избора си?

Интензивното лечение е една от тежките медицински специалности и в същото време е от най-непопулярните и далеч от престижа и признанието на Хирургията, Инвазивната кардиология, Акушерството и гинекологията. Анестезиолозите и реаниматорите като цяло са в сянка. Имал съм немалко случаи в България да ме питат пациенти по време на преданестезиологична консултация дали анестезиолозите сме лекари. Отделно, че по това време имаше и леко пренебрежително отношение от страна на част от хирурзите, особено по-старата генерация. Анестезиолозите имат и чисто финансов проблем в България, защото не могат да имат собствена практика, нито отделни клинични пътеки. Ако трябва да сумирам от трите стълба на признанието – общество, професионално от колегите и финансова стабилност, когато бях млад специализант и трите не бяха покрити. В тези години имах съмнения относно избора си, но сега, когато се обърна назад, се радвам, че в тези години продължих, а не взех някакво крайно решение под влияние на емоциите. Сега мога да категорично да кажа, че си харесвам и обичам работата и не бих работил друго. Освен това през последната година реаниматорите добихме известно признание и престиж сред хората, защото всички разбраха за нас. Покрай коронавируса имаше доста репортажи от интензивни отделения. Видя се, че там има едни лекари, които стоят на бариерата между небето и земята и се опитват да спечелят време на хората. През тази година и половина беше реабилитиран престижа ни сред останалите лекари. Отделно, че съвременната хирургична практика без анестезиологията и интензивното лечение е немислима. Погледнато от дистанцията на времето това се оказа един добър избор и само мога да се радвам, че минах през онези колебливи периоди без да се откажа, защото сега това ми носи удовлетворение.

За удовлетворението от професията не допринася ли и факта, че работите в Германия, а не в България?

Този въпрос е сложен, защото няма паралелен свят и няма как да знам какво би било, ако бях останал в България. Със сигурност в Германия трите стълба, които са важни за мен, някак си се подразбират. Самия факт, че си лекар тук носи престиж, хората се отнасят с голямо доверие и уважение към лекарите. От друга страна в Германия няма дискусии по темата кой колко е важен. Всички сме важни, всички си вършим работата, всеки има своето място в целия процес. Чисто финансово нещата също са чудесно регламентирани. Всички взимаме едни и същи пари, разликата идва от позицията, която заемаш – дали си специализант, дали си младши специалист, дали си старши или си от управленските кадри. Това със сигурност допринесе за удовлетворението. Само че не това беше основната причина да взема решението и да дойда тук. Причината беше в желанието ми да се развивам професионално. Истината е, че лекарите напускат България не заради пари, защото пазарът и в страната толкова се е оголил откъм кадри, че дори и там нещата са на съвсем друга плоскост. Напускаме, защото не ни се дава обаче шанс за изява. Поне така беше, когато преди 10-11 години аз бях специализант. В царството на слепите и едноокия е цар. Ако аз мога нещо, то ще ми гарантира някакви финансови постъпления и затова не го предавам на останалите, за да си го мога само аз, образно казано. Знам, че медицината е занаят, но този страх да не ти открадне някой занаята не го разбирам. Вече съм анестезиолог с 20-годишен стаж и мен от специализант не може да ме е страх. Първо 20-те години опит работят в моя полза, защото съм минал през ситуации, през които един специализант още не е минал и не е добил моята увереност и второ – ако един специализант е по-добър от мен в нещо, значи проблемът е в мен, а не в него. Значи съм спрял да се развивам. Освен това в Германия например нямаш никаква полза да държиш знания и умения за себе си, защото ще имаш само много по-голямо натоварване.

Какво се случи, за да се решите вие да отидете точно в Германия?

Тръгнах, защото бях разочарован, че нямам условия първо да довърша научната си дейност, защото влязох в конфликт с хората, от които това зависеше. След това твърде емоционално отидох в една частна болница и там, откъсвайки се от университетската база и опитните колеги, оставяйки сам с пациентите, осъзнах, че аз на 30 години, въпреки че съм специалист, въпреки че съм бил в университетска болница, имам професионални дупки, които според мен са недопустими за ниво специалист. И това нещо много бързо го видях и реших, че или трябва веднага да започна да се развивам, или на 40 ще съм затънал в блато на посредственост. Затова трябваше да се търсят алтернативи, а Германия дойде като естествено решение. Никога няма да забравя първото си интервю за работа там. Аз бях с преводач, не знаех немски. Бъдещият ми шеф ми каза: „За нас е важно желанието ти да се развиваш. От нас ще получиш всички условия, а езикът си е твой проблем. Няма горна граница докъде можеш да стигнеш в йерархията.“ Точно с това отношение България губи кадрите си, защото колегите го виждат и го искат.

Първата вълна на COVID ви подмина, но втората я усетихте много тежко. Какво се случи, че разликата беше така драстична?

Имахме голям късмет, че останахме много встрани от кризата в началото. Тогава беше само тревогата от неизвестното и прогнозите, че нещата могат да бъдат много драматични. В крайна сметка бяхме големи късметлии, в COVID-отделението имаше много малко пациенти, които бяха тежко болни. После лятото донесе успокоение и то не само в Германия. От средата на ноември обаче нещата станаха направо брутални. Нойрупин е град с 30 000 души, нищо, че болницата е голяма. Ние сме в провинция Бранденбург, която е от най-рядко населените в Германия, намираме сме се в окръг, в който живеят само 100 000 души. Изведнъж буквално бяхме залети от пациенти. Реанимацията беше пълна. Всеки ден имахме смъртни случаи, а в някои дежурства по два и по три. Починаха изключително много хора. Аз работя от толкова години интензивна медицина, говорих и с по-старите колеги – никой не е преживявал такова нещо. Наистина пациенти умират в интензивните отделения и от пневмонии, и от сезонен грип, и от какво ли още не, но такова нещо – с една и съща клинична картина, с едни и същи симптоми и с едно и също чувство за лекарска безпомощност, не е било. На тези хора ние не можахме да помогнем по никакъв начин, те просто си умираха в ръцете ни по един и същи начин ден след ден. Това чувство за безпомощност ни се отрази по-смачкващо от всичко друго. Това, което преживяхме тогава беше наистина драматично. В края на февруари нещата се поуспокоиха, но от средата на март последва следващата вълна, която слава Богу беше по-кратка и с по-малко тежко болни, но със същото чувство за безпомощност. С целия арсенал на модерната медицина единственото, което можехме да направим, е да им напишем смъртните актове. Затова и винаги призовавам за отговорност.

Как се справяте с мъката и болката на пациентите и със скръбта на близките?

Не знам дали има формула как се свиква с човешкото нещастие. Според мен и не бива да се свиква, защото това може да превърне човек в краен циник. Според мен всеки намира някакъв отдушник на емоциите, които натрупва. Като интензивен лекар виждам такива неща всяка седмица, а понякога и по-често, но трябва да намериш начин да не се оставяш тази негативна енергия да те смачка. Аз например обичам да чета книги, да гледам тенис, да общувам с хора, преди обичах и да пътувам. Обичам и да пиша и разкази. Някой път след тежки дежурства ги обръщам в истории. Всеки трябва да намери това, за което да се хване и може би трябва да слагаме акцента върху случаите, които ни носят професионално удовлетворение. Първата стъпка вероятно е с проумяването, че не си Господ. Ние не можем да спасим всички болни. Втората е да се опитваш да си максимално добър в това, което правиш, непрекъснато да се развиваш и да се опитваш всячески да се противопоставиш на тези събития. Ако знаеш, че си направил най-доброто, което си могъл, но се е стигнало до неблагоприятен развой, поне си сигурен, че си дал максимума. Останалото не зависи само от нас. Медицината е малко противоеволюционна дейност. Ние се опитваме да спасяваме хората на всяка цена, знаейки, че смъртта е неизбежна за всеки, който се е родил.

Участвахте в създаването на програмата за здравеопазване на „Има такъв народ“, но се оттеглихте от проекта още преди изборите. Отказахте ли се от политиката или смятате, че все пак има начин да реализирате идеите си?

Не съм се включил в проекта, за да ставам активен политик. Това, което ми привлече интереса, беше един видеоклип на Слави Трифонов, в който се казваше: „Ако не ти е безразлично това, което става в България и смяташ, че си добър в това, което правиш, покажи се“. И аз отговорих, пратих автобиография, получих покана за събеседване без изобщо да знам какво следва и след това бях поканен да се включа в екипа за здравеопазване и да участвам в разработването на програма. Това и направихме. Имаше страхотни хора в проекта и написахме една, смятам нелоша програма, събирайки опита от колеги и от други държави, за доболнична помощ, за болнична помощ, фармацевтика и т.н. Бяхме обаче с абсолютно ясното съзнание, че ни липсва административен опит. Участвайки веднъж в такъв проект, съм показал желание и бих участвал и следващ път, защото смятам, че като трето поколение медик в България с ясни спомени от последните 30 години, в българското здравеопазване не се случи истинската реформа. Има много добри болници, има частни болници, центрове, много добри специалисти и качествено здравеопазване, но те е недостъпно, ако пациентът няма финансов ресурс. Според мен не това е оптималният вариант, защото знаем, че страната е бедна и хората не могат да си позволят най-доброто лечение. Смятам, че точно то трябва да е стандартна база за всички. Базовото ниво трябва да е високо.



Други интервюта

Коментари по темата

Правила на форума за коментари
znR4

Лекар 12.05.2021 06:20:31

Добро интервю. И аз напуснах България през 2010 година по същите причини. Сега разбирам какъв мазохист съм бил в България. Интересно ще е да видим програмата на Слави за здравеопазването. Засега я крие успешно.

Гост 09.05.2021 20:14:32

Особеностите на българското здравеопазване могат да провалят всяко добро начинание, защото в него няма обективен коригиращ гактор! Пълно е с ченгета и комунета и е микстура от Семашко система и див каптиализъм! Как може да се промени?! РРеформата е елементарна, но понеже в здравната система на България се перят и пари, хора като тези от Градус държат Токуда, Тиков - други бизнеси, Генчо Начев - велик мениджър с пари от фирма, която го снабдява с консумативи и като Худини работи едновременно на две места и прави чудеса! Да не говорим за генералчето Минетчийски и врътките около Военна болница! Тези хора само с кръв биха дали властта и ще се протвопставят до последно на реформите в българското здравеопазване! Забрвих да спомена и тройния агент Любчо Спасов, който явно може да си върти Кацата както си иска!Правилно отбелязва колегата Таблов: истината за будните, образовани и без "лигаменти" български млади леакри е в Западна Европа! Там дори на 50 години с подходяща квалификация, език и упорит труд може да постигнеш много повече от всичките български корифеи като Финкова,нищо че и сега официално получава повече пари в България отколкото един професор по кардиология в UCLH в Лондон! Такова ми работи! Бъдете здрави и не се поддавайте на носталгията, ако искате семействата ви да живеят добре и децата ви да растат в нормална държава!

В края на фалшивия ни ПСЕВДОпреход 10.05.2021 07:45:52

Носталгия към какво? Да се поддаваме на носталгията към уродливия им комунизъм, или към още по-уродливия им и перверзен посткомунистически олигархичен псевдокапитализъм, граден по руски имперски образец? НИКОГА!

Гост 10.05.2021 09:23:29

Носталгия по родината, приятелите и дълга да се помогне с нещо на този измъчен народец, отворко! Явно не си запознат с ценностите на здравните системи в Западна Европа: съчувствие и състрадание, респект и уважение, да се работи като отбор, за да получи пациента най-добрите грижи и лечение! Да, прехода и олигарсите ви превърнаха в роби и безчувствени хора, но затова вина имате у вие с мълчанието си!


Всичко за коронавируса
За героите в бялo
Още новини
Д-р Стефан Митев: Най-голямото предизвикателство са комплексните случаи
26.09.2021 12:17:45 Петър Цикалов

Д-р Стефан Митев: Най-голямото предизвикателство са комплексните случаи

Д-р Стефан Митев е лекар по дентална медицина в дентални клиники ЕО Дент, роден през 1987 год ...

Престижна награда за ректора на Медицински университет - Пловдив
26.09.2021 11:33:34

Престижна награда за ректора на Медицински университет - Пловдив

Престижната награда "Проф. К. Чилов" получи ректора на Медицински университет - Пловдив проф. д-р ...




Актуална тема
Нужна ли е промяна на търговския статут на болниците?
12.05.2021 15:14:28 Полина Тодорова

Нужна ли е промяна на търговския статут на болниците?

Със затихването на епидемията от COVID една друга ключова за здравния сектор тема отново бе поста ...

Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?
07.04.2021 17:13:52 Полина Тодорова

Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?

Изминалата една година беляза целия свят със знака на битката срещу Covid-19. След тези тежки мес ...

Въпроси и отговори за ваксините
24.02.2021 16:15:02 Полина Тодорова

Въпроси и отговори за ваксините

От дни в България е в ход масовата имунизация срещу COVID. След осигуряването на т. нар. зеле ...

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?
14.01.2021 17:20:00 Полина Тодорова

Е-здравеопазването – кога, ако не сега?

Кризата, породена от COVID-19, създаде проблеми, чието решение вече близо година е истинско преди ...