Д-р Симидчиев: Фрагментирането на обществото ни пречи да се справим с пандемията

Д-р Александър Симидчиев е специалист по белодробни болести, вътрешни болести и здравен мениджмънт. Работи в Централна клинична болница при Медицински институт на МВР в София, началник на отделение по Функционална диагностика. Медицински директор е и на Центъра по електронно и дистанционно обучение при Медицински университет в Пловдив. Беше депутат от групата на Демократична България в 45-ия парламент, където бе председател на Комисията по здравеопазване и в 46-тото Народно събрание. 

Има дългогодишен опит като клиничен лекар, а също и като преподавател и изследовател. Работил е на различни позиции в индустрии свързани с медицината. Бил е главен лекар в една от най-големите фармацевтични компании в Канада. Почетен член на Клъстера за дигитално здравеопазване. Има активна позиция по темата за опазване на околната среда като председател на Сдружение „Въздух за здраве“ и като член на неформалната мултиекспертна група за климатични промени.

Пред Zdrave.net д-р Симидчиев коментира проблемите със справянето с пандемията от COVID и продължаващата „инфодемия“.

Д-р Симидчиев, почти две години минаха от началото на пандемията от COVID. Стават ли по-малко неизвестните по отношение на вируса?

По-скоро колкото повече учим, толкова повече откриваме колко малко знаем. С натрупването на информация виждаме огромното поле, което се разкрива за допълнителна информация, която трябва да бъде събирана. Това, че трупаме информация, не прави незнанието по-малко, напротив. В началото мислехме, че това е вирус като всички останали, а сега виждаме колко различен е той и как подхода, който приеха някои хора, че това е позната инфекция, се оказа грешен. Всъщност това е напълно непозната инфекция и ефектите, които очаквахме на базата на предишен опит, видяхме, че не се получиха при тази пандемия.

От там ли идва пробива за фалшивите новини и изопачаващото данните тълкувание?

Фалшивите новини са на много плодородна почва, когато се разпространяват през социалните медии. Това, което направи за нашето общество технологичното развитие е, че създаде възможността да получаваме лесно огромно количество информация. Когато получаваме такава свръхдоза информация, не можем да се концентрираме върху детайлите и гледаме основно заглавията на нещата, които минават пред очите ни. Заглавията пък са направени да бъдат провокативно-атрактивни и така се объркваме много. Така те могат да станат устойчиво разбиране на хората, въпреки че нямат никакви доказателства зад гърба си. Всъщност смятам, че фалшивите новини са повече от истинските и в този смисъл истинските новини се промъкват покрай тях. Това, което имаме в интернет е споделяне на информация и хората разчитат на авторитета на споделящия, без да отчитат, че той също може да е бил заблуден. Има два процеса, срещу които трябва да се борим – мисинформацията и дезинформацията. Мисинформацията е когато добронамерено споделяме нещо, което не сме проверили от някакъв източник, който не сме изчистили до край. Дезинформацията е когато споделяме нещо с ясното съзнание, че то е грешно, но го правим за лична или скрита изгода. Правим го с цел да объркаме обществото и то да повярва в нещо, което го няма.

Къде се вписват в тези категории действията на политиците, които разделят обществото „за“ и „против“ опасността от коронавируса, „за“ и „против“ ваксинациите?

За съжаление това, което се случва в последните няколко години, не само в последната е, че социалните мрежи дадоха лесен и достъпен начин за споделяне на информация, включително и политически нагласи и послания, в резултат на което политическите партии започнаха да ги използват за целите си. Това неминуемо доведе до момента, в който когато една партия заяви дадено становище, нейният конкурент споделя обратното становище просто, за да са различни и да охарактеризира едната партия спрямо другата. Когато говорим обаче за процеси като пандемията от година и половина, подобно разделяне доведе до това, че хората започнаха да стават фенове на една или друга политическа партия на базата на неща, които не са медицински и научно обосновани. От тази гледна точка партийните послания се използваха за разделяне на общественото мнение и фрагментирането, което се получи, е това, което пречи в момента ние да се справим ефективно с пандемичния процес. Днес (вчера –б.а.) чух, че САЩ са ни поставили на 4-то място сред най-рисковите за COVID държави. Т.е. тези американци, които идват на туризъм или по работа тук, ще трябва да спазват най-строгите мерки. Ето прякото отражение на разделението на нашето общество, че имаме най-ниското ниво на ваксинация и най-високата смъртност, което показва, че не се справяме с пандемията.

Проблем обаче е и че медици се обявяват против мерките и ваксинациите и това също допринася за объркването на обществото.

Това казвате, че е основен проблем, но от Лекарския съюз обявиха, че над 70% от лекарите са ваксинирани. Същевременно едва 20% от обществото ни е имунизирано срещу коронавируса. Защо 70% от лекарите не успяват да убедят 70% от хората да се ваксинират? Не е проблемът в лекарите. Макар че някои от тях имат своята вина, защото който лекар говори антинаучно и разколебава общественото мнение, върши една беля по отношение на нещото, което наричаме обществено здраве. То не е сума от здравето на всеки индивид, това са мерки, които целят предпазване на обществото ни от предотвратими рискове. Тук държа да споделя нещо много важно - за всяко право има огледална отговорност. Тя може да е при един и същи човек, но може и да е при различни хора. Например правото ни да се наричаме българи минава през задължението на граничарите да пазят границата на България от попълзновения отвън. Правото на някой да скача с бънджи минава през задължението на ортопеди и травматолози да са в готовност да го лекуват. Няма изолирано право. Когато някой поставя собственото си право над правото на другия или над отговорността на този, който трябва да се погрижи за него, балансът е нарушен. Когато говорим за права, трябва да мислим винаги и за задължения.