Д-р Виталиев: Научавам нещо ново и ценно от всеки лекар или сестра, с които се срещам и работя

Д-р Красимир Виталиев е роден в Лом. Завършва средното си образование в СУ “Димитър Маринов” в родния си град. Започва следването си по медицина в МУ- Плевен, по-късно се мести в Медицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Два мандата е член на Управителен съвет на Асоциацията на студентите медици в България АСМБ- Плевен. Участва в множество научни конференции. От самото начало на COVID пандемията работи като доброволец в болницата в Лом.

Д-р Виталиев, как решихте да станете лекар?

Никога не ми се е налагало да взема това решение съзнателно. Подсъзнанието винаги ми е подсказвало, че медицината е моето бъдеще. Едновременно с това тя винаги е била и моето настояще, тъй като израснах в лекарско семейство. Заради това мога да се похваля, че съм карал дежурства в болницата още на 3-годишна възраст, макар и без особена представа какво точно се случва около мен. Противно на очакванията, родителите ми никога не са настоявали да наследя професията им.

Разкажете спомен от детските и ученическите години за онези моменти, в които сте взел това решение?

Случвало се е да попадам в ситуации, които са изисквали намесата на медицинска помощ в годините преди да запиша медицина. В част от тях съм успявал да помогна адекватно, което ме е мотивирало допълнително да избера лекарската професия.

Коя беше първата Ви среща с „голямата медицина“, кои бяха предизвикателствата, с които се сблъскахте в първите дни на пандемията?

Първата ми среща с „голямата медицина” беше преди началото на пандемията. Немалка част от практиката ми по това време придобих в отделения като ОАРИЛ, Вътрешно отделение и „Спешна помощ“ както в Лом, така и в столицата, където всеки медик се сблъсква както с най-хубавите, така и с най-лошите моменти в медицината. От връщането към живот на пациент в състояние на асистолия, до екзитуса на политравматичен пациент след ПТП.

Във връзка с пандемията, като по-значителни предизвикателства в първите дни отчитам клиничното поведение при пациенти, които освен COVID-положителни се оказваха и с редица други много сериозни съпътстващи заболявания. Тогава още нямаше гайдлайни, нямахме достатъчно опит и знания за лечението на коронавирусната инфекция, но въпреки това в Лом си извоювахме славата на едно от най-успешните лечебни заведения за лечението на COVID-инфекцията.

На какво Ви научи работата в COVID отделението на ломската болница?

Припомни ми, че основните принципи в медицината никога не бива да се пренебрегват. Първите стъпки като подробната анамнеза, обстойния физикален преглед и назначаването само на необходимите изследвания в 99% от случаите са напълно достатъчни за правилното диагностициране и адекватното лечение на пациента. Това са етапи от диагностиката, които не отнемат кой знае колко време, не струват скъпо и носят изключително много информация. Дадох си сметка, че в някоя високотехнологична болница нямаше да успея да разбера това, тъй като там тези стъпки често се прескачат за сметка на новите методи.

Кои са Вашите учители в професията - от годините на следването и от времето, през което сте стажант-лекар?

Имам щастието да научавам нещо ново и ценно от всеки лекар или сестра, с които се срещам и работя, както в университета, така и в болницата. Голяма част от основите в медицината съм научил и от родителите си, в това число и тънкости в общуването с пациента. Голям принос към обучението ми имат и лекарите в ломската болница. Никога не съм задавал въпрос, на който да не съм получил подробен и стойностен отговор. Истината е, че в Лом разполагаме с отлични специалисти като д-р Чавдар Антонов - завеждащ Отделението по реанимация и интензивно лечение, който заедно с екипа си изправи на крака пациент, болен от COVID, прекарал 135 дни в отделението, голяма част от това време на командно дишане. Лекар, за който знам, че по всяко време мога да потърся за съвет и ще ми бъде помогнато.

Д-р Георги Савков и д-р Едуард Богомилов от АГ отделението, които са ми дали основите в хирургията – както конвенционална, така и лапароскопска. И примерите съвсем не се изчерпват само с тези специалисти. Нещо, на което много бих искал да обърна внимание, са пациентите. Пациентите също са източник на знания. Някои от симптомите, които пациентът ще ни каже за заболяването си, не са описани в учебниците, именно защото болестите не протичат по един и същи начин при всички хора. Именно тези симптоми са подводните камъни, заради които някои заболявания все още имат тайни от лекарите. Като пример мога да дам промяната в настроението, промяна в пигментацията на кожата и необяснимия апетит или неприязън към дадени храни, когато впоследствие се диагностицират някои онкологични заболявания.

Към коя специалност се насочвате?

Още преди да запиша медицина имам известно привличане към сърдечносъдовата система и патология. И въпреки че през годините променях желанията си за специалност многократно, те винаги бяха свързани именно със заболяванията на сърцето и съдовете. На тази основа е и окончателното ми намерение да специализирам интервенционална кардиология. Истината за жалост е, че емболичните инциденти и исхемичната болест на сърцето отнемат живота на една немалка част от българите. Това се дължи основно на големия брой пушачи в България, неправилния хранителен режим и лошия контрол на артериалното кръвно налягане сред хората у нас. От друга страна, това е една бързо развиваща се специалност, с потенциал да разшири терапевтичните възможности в много медицински области. Пример за това е ендоваскуларната емболизация на тумори. Метод, който позволява прекратяването на трофиката на тумора. Това е огромна стъпка за ендоваскуларната хирургия и онкологията. Много бих искал да имам възможността да се уча от най-добрите в тази специалност, да допринеса за развитието й в България и едновременно с това да мога малко или много да въведа част от методите на ендоваскуларните процедури и в болници като ломската.

В личен план кои са любимите Ви занимания за свободното време?

От ранна детска възраст се занимавам с музика. Дълги години свирех на пиано, после хванах и китарата, основах рок група, създавахме музика. До ден днешен музиката е част от свободното ми време. Също така много обичам да обикалям страната с мотоциклета си. Това като че ли има най-голям ефект върху психическото разтоварване при мен. Свободата, която усещаш, когато си яхнал мотора и обикаляш всякакви места по непознати пътища, е повече от зареждаща.

Кои принципи – човешки и професионални, се стремите да отстоявате винаги и при всички обстоятелства?

Първата ми мисъл, когато срещу мен застане пациент, е нещо, което баща ми ми беше казал преди време. А именно, че пациентът идва при теб с проблем, не с каприз или случайна прищявка, и очаква от теб да му помогнеш. А голяма част от тази помощ идва с отношението. Други принципи, които отстоявам, са да умея да преценявам кога мога да помогна и кога не мога. Съответно, когато не знам как да помогна – да питам и да прочета, когато не мога – да го насоча към колега, който може. Но в никакъв случай не предприемам действия, за които не съм сигурен, че ще помогнат за благополучието на пациентите. Никога не отказвам помощ, когато мога да я окажа. Няма и да откажа.

С какво чувство очаквате идващата 2023 година? Коя е най-голямата Ви мечта, която искате да осъществите през новата година?

Със сигурност с любопитство. Всяка нова година очаквам с любопитство, защото не знам какви предизвикателства ще ми предложи. А именно те са причината хората да търпим развитие.

Не мисля, че имам конкретна мечта. Имам цели, които непременно ще постигна, независимо от цената. Една от тях е да мога още повече да инвестирам в себе си както в личен, така и в професионален план.