Проф. Арман Постаджиян: Пациент и лекар трябва да вървят заедно

Проф. Арман Постаджиян е завиршил МУ-София през 1997 г. Работи последователно в Клиника по пропедевтика на вътрешни болести, а от 2000 г. - в Клиника по кардиология, УМБАЛ Света Анна, София. Ръководител катедра „Обща медицина“ в МУ-София и началник отделение по кардиология към Клиника по кардиология, УМБАЛ Света Анна, София. Член на Българската лига по хипертония от 1999 год, участник в международните проучвания EPOGH(EuropeanProjectinGenesinHypertension) и HYVET(Hypertension in Very Elderly Patients Trial). Член е на Дружество на кардиолозите в България и бивш негов председател.

Проф. Постаджиян, как избрахте медицината?

Аз съм от тази порода хора, които са взели своето решение, просто защото не си представят съществуването си някаква друга професия. Странното е, че в семейството ми реално няма лекари. Всъщност, голямото ми запалване стана с една книга на Артър Хейли - „Окончателна диагноза“. Парадоксално или не, по време на следването ми не съм смятал, че ще стана точно клиничен лекар. Смятах, че ще стана патоанатом, защото това за мен продължава да бъде специалността, която знае всичко за даденото заболяване, а като по натура съм човек, който желае да знае всичко. Така че първо не си представях, че ще мога да се занимавам с друга професия, освен с медицината и второ - обичам да ровя и да се опитвам да взема максималното от дадената дисциплина.

А как избрахте инвазивната кардиология?

Всъщност аз основно избрах кардиологията, защото тук нещата се случват по начина, по който ги разбирам. Имаме много тежки болни, които обаче в следствие на напредъка на технологиите, съумяваме да изведем първо от тежкото състояние и след това да ги върнем към пълноценен начин на живот. Удовлетворението от подобна история е повече от голямо. Инвазивната кардиология е част от общото възприятие на нещата. Слава Богу, в досегашното си развитие имах възможност 10 години да бъда лекар в интензивно отделение, след това съвсем естествено дойде развитието към инвазивната кардиология.

Как успявате да се съхраните така че да сте максимално полезен на пациентите и същевременно да се запазите?

Това е интересен въпрос. Дали се запазвам, е спорно, запазен съм на този етап. От друга страна, всеки има някакъв вариант за борене. Аз специално, успявам да си заредя батериите, когато се занимавам с различни неща. В един момент предизвикателството е едно, в следващ момент е друго, това съумява да ме изведе от състояние на летаргия и особено тежко взиране в себе си. Това води до съхранението ми.

Вие преподавате и общувате с млади хора, много от които сте запалили по вашата специалност – това също ви зарежда, предполагам?

Това е част пък вече от удовлетворението, което човек получава. Изкуството на медицината е да съумееш по някакъв начин да предадеш познанията си и да научиш някого – това е смисълът. Да комуникираш с млади хора винаги е интересно и предизвикателно. Те ще се занимават с различни неща. Необходимо е да имат някаква основна медицинска база, нещо което позагубихме в България с тясното профилиране на специалности, но тази база е изключително важна и тя ще им помогне много, независимо какво биха избрали след това за тясно професионално поприще. Преподаването е моя слабост, води до голямо удовлетворение и не е случаен факта, че след това с много от студентите имаме и чисто човешки взаимоотношения, което е приятното.

Колко от тях остават да работят във вашата специалност?

В нашата специалност определено има сериозен интерес. Пак логиката най-вероятно е, че те виждат много добре степента на възстановяване на пациентите – от началното до крайното положение. Виждат, че мисленето и действията са логични и последователни. Факт е, че част от младите хора напускат страната ни, факт е, при това по-обезпокоителното според мен е, че общият интерес към други специалности е по-назад. Това налага осмисляне и промяна на ситуацията, защото са важни медицински специалности, без които функционирането на която и да е многопрофилна болница не е логично. Трябва да се помисли как да бъде пробуден интересът, но откакто има финансови средства не е нужно много, за да се стимулира интерес в дадена област.

Кой е най-впечатляващият и запомнящ се за вас случай до момента?

Всеки случай е различен сам за себе си и това по някакъв начин допринася за съхраняване. Случаите, в които е трябвало да бъдеш лекар на близки хора, са тези, които винаги те докосват, защото виждаш в критично състояние човек, когото си виждал в коренно различна житейска ситуация. Понякога съдбата е толкова жестока, че ти налага да направиш всичко, за да изведеш този човек от острото състояние. Това ми се е случвало и е оставило следа в мен. Слава Богу, тези случаи ,за които говоря, са завършили добре. Винаги мисълта на добрия лекар обаче е насочена към тези случаи, които не са завършили толкова добре, какво би могъл да направи още. Тук една част от мисълта е не само за конкретния специалист или клиниката какво е можела да направи, но за съжаление една част от нещата какво и пациентът е трябвало да знае и как да реагира правилно в дадената ситуация. Това за пореден път това доказва, че пациент и лекар трябва да вървят заедно.

Нещо, което в България сякаш не се случва толкова често?

Някак осмислянето на нещата и представянето им са в посока на противоборство. Все си мисля, че в България има доста добри практики, които трябва да бъдат показвани. Не е задължително на барикадата да сме лекари срещу пациенти – това е против логиката на изкуството, наречено медицина. Имаме нужда от положителни примери, които да бъдат извеждани и възприятието на хората да бъде, че това съществува дори по нашите географски ширини. Тогава мисля, че ще живеем по-лесно и по-приятно.

Във Вашата специално лекарят може да види целия процес в работата си с пациента– от началото до края. Колко е важно търпението за вас като качество на личността?

То е изключително важно, за да можеш да имаш сетивата да чуеш проблемите на дадени хора. Тогава наистина трябва да си търпелив, защото много важна част от нас, която се изисква, е да извличаме информация от пациента. Но успоредно с търпението, върви и избухването. От нас се изисква в даден момент да избухнем и да направим точно това, което трябва в точния момент. Това е част от професията, която изисква човек да има определени особености на характера, за да може да го прави.

Защо трябва да избухва?

За да може да бъде адекватен на ситуацията, която му се предлага. Една част от нещата са наистина на живот и смърт и, за да изведеш човек от това състояние, ти трябва да си напълно адекватен в точно този миг. След една минута той няма да бъде вече адекватен. Има момент за спокойствие и търпение, има и момент на избухване – просто трябва да го носиш в себе си.

Как се справяте в моментите, в които се чувствате безсилен?

Факт е, че такива моменти съществуват. Има определени неща, които зависят от мен, от организацията, от последователността на действията. Но има неща, за които към 21-ви век сме безсилни, с цялото ни желание да осигурим помощ. Това е част от живота и реалността, не можем да я променим. Има за съжаление, заболявания, за които на този етап ние нямаме адекватен тип лечение. Това също е част от познанието, което сме натрупали през вековете, в които съществува медицината. Независимо от това, понякога се случват чудеса, често и самите технологии позволяват да имаме по-добро поведение. В нашата болница организацията на работа в спешно отделение дава възможност за триаж. Това прави силно звеното и не случайно една голяма част от спешността е насочена насам, защото сме силни в това действие.

Защо смъртността от сърдечносъдови заболявания продължава да е водеща у нас?

Като погледнем данните от 2010 г. насам, смъртността от сърдечносъдови заболявания у нас е между 62-66%, но продължава да бъде водеща причина за смърт.  Но трябва да разграничим острите случаи от тези, при които е резултат от дългосрочен проблем. Трябва да имаме желание тези ценности, които проповядваме за адекватна профилактика, да бъдат изпълнявани в по-добър вариант, отколкото са.

Едно време смъртността от миокарден инфаркт беше 30% в острия период. Това са 30% от хората, които стигат до болница. Тогава хората лежаха по месец в болница. В онези години поведението ни към болестта беше пасивно, по-скоро лекувахме последствията от инфаркта. Първото нещо беше въвеждането на интензивни звена, които да гледат точно тези болни. Това доведе до редукция на смъртността от 30 на 15%. Оттам-насетне дойде цялостната концепция ние максимално бързо да отпушваме артериите – първоначално с медикаменти, което правихме преди 10-15 г., а след това интервенционно, защото винаги при един инфаркт има стеснение или тромб. Понастоящем, смъртността от остър миокарден инафркт е около 4-5%, което е абсолютно съпоставимо с данните в европейските страни. Факт е, че се извървя дълъг път в тази посока, но има видим резултат. Този резултат се поддържа с профилактика. У нас профилактичните мероприятия или ги няма, или са неадекватно разписани, за да се получи добър резултат. Извън големите болници няма центрове за долекуване или рехабилитация, а една част от хората имат нужда от това.

Освен това трябва да поддържаме адекватни прицелни нива на рисковете фактори, но това трудно се постига и изисква усилията на много гилдии. Тук са общопрактикуващите лекари, кардиолози, невролози, които първо трябва да уеднаквят мнението си и да се борят с това в дългосрочен план. Смятам, че е добре държавата да има адекватно разписани, но и осъществяващи се национални програми. Ако говорим, че ще борим с демографската криза, една част от работата в тази посока е да се раждат повече деца, но друга част от нея е продължителността на живота да бъде по-добра. Дори, ако вземем една банална болест, като артериалната хипертония, може да се каже, че сега достигаме нивата на контрол на заболяването от 50%. Има стъпки в правилната посока, но те се случват много бавно.

Предстои да бъде публикувано фармако-терапевтично ръководство за кардиологията  – как се отнасяте към тези нареждания от МЗ?

Отнасям се отговорно от гледна точка на желанието да има подробен разписан документ. Европейските ръководни правила всяка година излизат с около 5 документа, които са по отделни нозологии. В последните 6-7 години българи участват в подготовката на тези документи. Там всъщност за страните от Европа се постига консенсус върху даденото заболяване – от неговата диагностика, до най-съвременното му лечение. В моето съзанание това е вариант на фармако-терапевтично ръководство. В Дружеството на кардиолозите ние сме приели концепцията, че това са нашите ръководни правила, адаптирани към българските условия, и това предлагаме на ръководството на МЗ. Там, където представлява проблем прилагането на тези европейски ръководни правила, то не е защото няма доказателства, а защото степента на финансиране е неадекватна. Типичен пример за това е реимбурсната политика по отношение на кардиовертери и дефибрилатори у нас. Тази политика не позволява една част от българските пациенти да бъдат адекватно лекувани. Водим битка в това отношение.