Акад. Стоянов: В лечебните заведения трябва да се въведе психологически одит

Д-р Дроздстой Стоянов е завършил медицина в МУ-София, специализирал е в Университета в Питсбърг, САЩ, Университетите в Оксфорд и Централен Ланкашир, Великобритания и Университета в Базел, Швейцария. Доктор по медицина от 2007 г, доцент от 2008 г., професор от 2014 г, доктор на медицинските науки (2018), академик на Българската академия на науките и изкуствата (2015). Вицепрезидент на Европейското дружество за личност-центрирана медицина (2013), Зам.-председател на специализираната група по философия в Кралския Колеж на психиатрите, Лондон (2012); член на секцията по философия и хуманитарни науки на Световната психиатрична асоциация (от 2008), български делегат в секцията по психиатрия на Европейския съюз на медицинските специалисти (от 2018). Почетен член на Американската психиатрична асоциация (2018). Научен сътрудник в Центърa за ценност-основана практика в здравеопaзването и социалните грижи, Колеж Сейнт Кейтрин, Оксфорд (2015). Гост-лектор в Университетите в Копенхаген (2015) и Виена (2017) и Берген (2018). Заместник главен редактор на International Annual for History and Philosophy of Medicine (2010-2015); Associate Editor, European Journal of Person Centered Healthcare; Frontiers in Psychiatry (Neuropsychiatric Imaging and Stimulation); International Journal of Person Centеred Medicine, Dialogues in Philosophy, Mental and Neurosciences и други. През 2013 е включен в Marquis Who’s Who in the World. Има над 160 публикации, сред които шест монографии и три учебника за студенти.

Акад. Стоянов ръководи Катедрата по психиатрия и медицинска психология в МУ - Пловдив.

Днес разговаряме с него за ефекта от пандемията COVID-19 върху медицинските спецалисти, за последиците от бърнаут синдрома и причините, които предпоставят появата им, както и за мерките, които могат да доведат до благоприятна промяна. 

Акад. Стоянов, вече виждаме и усещаме последиците от епидемията върху психичното здраве на хората. Как бихте определили ефекта върху медиците - лекари, сестри, санитари, други медицински специалисти?

Да, персоналът в здравните заведения – лекари, сестри и други медицински професионалисти без висше образование, страда от синдрома на професионално прегаряне, но това е така не само през последните 9 месеца на коронакризата, а много преди това. И има причини да е така, първата от които е лошото материално стимулиране, най-вече в лечебните заведения от публичния сектор. Има едно много съществено изкривяване в разпределянето на средствата - в държавните лечебни заведения администрацията и хората на ръководни длъжности получават много високи по размера си заплати, за разлика от работещия персонал, чиито възнаграждения са 10 дори 15 пъти по-ниски. От друга страна има свръхобезпеченост с технически средства и апаратура, което говори, че средства в системата не липсват, но в нея работи един демотивиран персонал поради причината, която посочих току-що. Затова искам да подчертая, че е необходим контрол над изразходването на публични средства в здравеопазването – в него има тежки злоупотреби и тежки несъответствия между това, което предлагат доставчиците и това, което получават потребителите на здравни услуги.

И сега стигаме до днес. В един момент идва коронакризата и средства се появяват, те обаче почват да се разпределят аварийно, на пожар, на всички, които работят на първа линия и които посрещат удара на случващото се.

Ако погледнем назад във времето – периода 2000 г. – 2019 г., ще установим, че инвестиране на средства е имало, но то е било основано на една елементарна логика – да се влагат там, където има бърза възвращаемост, а не перспективно виждане – поне това е логиката на всички управляващи, за които максималният хоризонт на мислене е около 3 години напред, т.е. колкото трае мандатът им. Да се търси възвращаемост е нормална икономическа логика, но тя да се постави в контекста на общото развитие също е фундаментално важно.

Какво обаче се случи в три клинични области, ще започна от първата – психиатрията, тя ме най-близка, съвсем разбираемо. Там просто средства не се влагат или се влагат в минимални размери – а трябва да се вложат в програми за психосоциална рехабилитация, в изграждане на мрежа от структури за услуги в близост с общността, в авангардни биомедицински изследвания за създаване на нови диагностични методи и средства за лечение. Това обаче не се случва, защото минималният срок, в който вложените средства могат да се възвърнат, е 10 години и надхвърля значително перспективата на мислене на политиците. Същото се отнася и за другите две области, които на практика поемат в момента немалка част от тежестта на пандемията – инфектологията и интензивните грижи. Там инвестиции няма, защото това са скъпи дейности – вложенията трябва да са големи, а пациентите най-често умират. Т.е, от гледна точка на политиците това е едно безсмислено усилие.

И какъв е резултатът днес – малко на брой медицински специалисти, които поемат голямо натоварване и работят на по 2-3 места. Това е част от цялостния хаос в системата, който, разбира се, е предпоставка за професионално прегаряне. И още нещо – от години предлагам в лечебните заведения да се въведе система за психологически одит. Убеден съм, че той има смисъл, така както има смисъл и контролът над изразходването на публични средства, за който вече споменах. Психологическият одит в здравните заведения предполага комплексна оценка на психоклимата на работното място и неговия принос към риска от бърнаут сред персонала. Процедурите по такава оценка се извършват по правило от независими външни експерти и препоръките към мениджмънта имат същата сила, каквато имат препоръките на финансовия одит.

Необходими ли са според Вас насочени интервенции на национално ниво, на ниво лечебни заведения или на съсловно ниво, за преодоляване на синдрома на професионалното прегаряне сред медиците?

Необходима е серия от интервенции и ясни правила за специализация на лекарите, за да бъде преодоляна липсата на кадри. Необходима е стратегия, която да гарантира добра материална осигуреност на медиците и условия за пълноценното им професионално развитие – това е начинът те да не станат подвластни на демотивацията, да не се обезсърчат и да придобият усещането, че са недооценени. Защото само с идеализъм не се живее, животът има и своята материална рамка, от която човек е зависим, особено когато реши да създаде семейство. Само един пример – как може да се чувства един млад лекар, ако негов връстник – брокер на недвижими имоти, инвестиционен посредник или IT специалист получава 3-4 пъти повече и поддържа значително по-висок стандарт на живот по тази причина?

Що се отнася до някакви мерки за облекчаване на медиците в момента, бих предложил следното – да се осигурят например детски ясли и градини за всички деца на всички медицински специалисти – не от някаква първа, втора или трета линия. Става въпрос за цялата система, която работи с всички медици. Тези хора имат нужда от спокойствие за децата си и за себе си, за да работят пълноценно.

Не искам да пропусна и необходимата промяна в управлението на държавните болници. Сега директорите им се назначават отгоре – най-често от партийни централи и, респективно, се намират в зависимост от тях. Би трябвало да е обратното – директорите да бъдат избирани от лекарите, които работят с тях.

Със сигурност всеки медик като завършена личност преживява по свой начин случващото се. Искам да Ви попитам обаче има ли общовалидна, универсална препоръка, която е работеща и полезна в тази ситуация?

Винаги съм избягвал да давам универсални препоръки, намирам ги за неполезни. Не го правя и сега.

Какви са очакванията Ви за късните последици от епидемията?

Очакванията ми се все по-обезпокоителни. Сега ни се внушава мантрата, че ваксините са единственото средство тази болест да се изкорени. Те обаче едва ли ще излязат по-рано от март, също така едва ли бързо ще се постигне необходимото ниво на глобална имунизация на цялото население на Земята - не по-малко от 70% от хората. През това време вирусът ще започне да мутира и е възможно да се окаже, че ще ни трябва нова ваксина за вече мутиралия вирус. Така ще се завъртим във втория сезон на същия сериал и ще се окаже, че живеем в една постоянна криза, която се отразява на качеството ни на живот. Ограниченията са факт, срутеното доверие в институциите също не е ново, сега го преживяваме отново.

Този вид съществуване от днес за утре убива, Човек има познанието, че е смъртен и затова се стреми за някакви 30-40 съзнателни години да създаде нещо, да остави нещо след себе си. Сега този хоризонт е огорчително стеснен от коронакризата.