Д-р Варта Шопова: Следвам правилото на петте „П“: „Предварителната Подготовка Предотвратява Провала на Представлението”

Д-р Варта Шопова е лекар-специализант в ОАИЛ-Пазарджик. Тя  е от медиците от първия екип, който  се грижеше за тежко болни пациенти от коронавирус в Ковид реанимацията на МБАЛ-Пазарджик. През месец август се върна за втори път в най-тежкото отделение. А от 10 септември отново е на първа  линия в битката с коронавируса. Още докато учи медицина и работи като медицинска сестра в УМБАЛ „Свети Георги“, заедно със свой колега спасяват при пожар 52-ма пациенти от отделението по урология. С бързата си и адекватна намеса двамата медици са предотвратили жертви по време на пожара, който избухва в най-голямата болница в Пловдив в нощта на 3 срещу 4 октомври 2018 г. Тогава Варта Шопова е само на 25 години. За смелата си постъпка тя и д-р Тодор Горанов са наградени с медал „За хората с добри сърца“. Сега д-р Варта Шопова е сред медиците, номинирани от  ръководството на МБАЛ-Пазарджик за наградите на Българския лекарски съюз. През месец юли тази година д-р Шопова отново беше на първа линия, но този път при спасяването на тригодишно момченце от Велинград, прието в болницата  в изключително тежко състояние и с опасност за живота.

Станахте част от първия Ковид екип на Интензивно отделение в болницата. Може ли да се каже, че предизвикателствата ви привличат?

За първи път бях разпределена в Ковид реанимация на 2 април. Честно казано, не знаех с какво ще се сблъскам. Слушах и четях хиляди версии за това какво всъщност е COVID-19. Впоследствие разбрах, че се борим срещу невидим противник, което се оказа истинско предизвикателство. Все още няма медикамент, ваксина или ясен алгоритъм за лечение, което прави борбата още по-трудна. Усложненията, които нанася COVID-19, водят до висока смъртност в световен мащаб. Заболелите, предприели навременни мерки и преболедували без последствия, са истински късметлии.

Имахте ли притеснения от срещата с тежко болни пациенти от новия вирус и как се работи в силно заразна среда?

За мен това са пациенти, образно диагностицирани, с едностранна или двустранна пневмония, с клинични и/или параклинични данни за дихателна недостатъчност. Поставянето им на изкуствена белодробна вентилация е доста трудно, поради невъзможността да се вижда през очилата и шлема. Костюмът създава чувството, че се намираш в сауна, а от маската чуваш само учестеното си призрачно дишане.

Бихте ли се върнали отново да работите в Ковид отделението?

Сега се върнах за трети път и отново бих се върнала.

Кой страх е по-силен – за собствения живот или този за пациента?

Всеки човек се страхува. Страхът идва от неизвестността. В една от любимите ми книги на Ерих Мария Ремарк пише: „Смел е само онзи, който познава и страха”. Светът и медиите представят COVID-19 като „враг номер 1”, а най-големият враг е собственото ни въображение.

През месец юли спасихте живота на тригодишно дете от Велинград. Какво беше неговото състояние, когато го видяхте?

Приех момченце, което беше транспортирано от екип на ЦСМП - Велинград. Приех не дете, а обезобразено, не приличащо на човек, безпомощно, все още живо същество, което се бори за последните си глътки въздух. Окървавено личице, чийто образ е заличен от „нещо” или „някой”.

Имахте ли колебание дали да се заемете със случая или да го изпратите в пловдивска болница?

Имах, да. Отвсякъде се чуваха съвети на колеги,  които настояваха  това дете да бъде транспортирано до друго лечебно заведение. Като възпитаник на Медицински университет - Пловдив, съм убедена, че колегите от УМБАЛ „Свети Георги”, в частност Детска хирургия, щяха да се справят блестящо с тежкото състояние на детето. Многократно показват своя професионализъм. Шансовете за оцеляване обаче намаляват при всяко транспортиране към друго лечебно заведение на пациент с черепно-мозъчна травма.

Според колегите Ви, в голяма степен това момченце дължи живота си на вас. Чувствате ли се наистина като неговият спасител или ангел-пазител?

Това ми е работата. Не се чувствам като спасител. Детето не дължи нищо, нито на мен, нито на колегите ми. Най-малко живота си. Смятам, че с колегите ми се отнесохме отговорно и професионално към казуса, който възникна. Благодаря на д-р Буховски - неврохирург, д-р Михайлов - УНГ, д-р Саваджиян - педиатър и д-р Иванов - завеждащ на ОАИЛ, че се отзоваха изключително бързо на подадения сигнал. Огромни благодарности и на целия екип от Спешно отделение за навременната намеса и помощта, която оказаха.

Преди почти 2 години заедно със свой колега в Пловдив спасявате над 50 пациенти при пожар в болница „Свети Георги“. Смятате ли се за безразсъдно смел човек?

Връщате ме назад, там където никога, никой не би искал да бъде. Думата „кошмар”, която бих използвала, ще е слабо олицетворение на инцидента, който преживяхме – както ние с д-р Горанов, така и пациентите, хоспитализирани в клиниката по Урология към УМБАЛ „Свети Георги”- Пловдив. Евакуацията на повече от 50 пациенти, някои от тях и оперирани, не е никак лесна. По-лесно е човек да спаси само себе си. А кой ще спаси мен от гузната съвест и безсънните нощи, че не съм помогнала? Това не ме прави безразсъдно смела. Човечността е вродено, а не придобито качество. Нищо смело и героично няма в това да помогнеш. Разбира се, чувството ми за самосъхранение не е притъпено.

Случвало ли Ви се е да помогнете на пострадал, когато не сте на работа и сте извън болницата?

На всеки се е случвало. Спомням си една студена вечер, връщайки се от работа, бе станало пътно-транспортно произшествие по пътя Пазарджик - Пловдив. Единият от шофьорите бе в тежко състояние и не дишаше. Спрях да помогна, докато дойдат колегите от ЦСМП. Като лекар - специализант към Отделение по анестезиология и реанимация съм научена да мисля и реагирам адекватно, без да взимам прибързани решения, които биха застрашили човешки живот.

Работите в двете най-тежки отделения - Спешно отделение и ОАИЛ. Къде напрежението е по-голямо?

Напрежението в Спешно отделение идва от нетърпеливите пациенти, които на всяка цена, веднага, искат  да бъдат  прегледани. Ако това не се случи, започват обиди, блъскане по врати, заплахи и посегателство. Напрежението идва както от неосигурени пациенти, така и от амбулаторните прегледи, които не сме длъжни да извършваме. Българинът превръща Спешно отделение в Медицински център, а дежурните медици - в лични лекари. Напрежението в ОАИЛ е някак  различно. При нас се хоспитализират хемодинамично нестабилни болни, пациенти с остра дихателна недостатъчност, черепно-мозъчни травми, интоксикации, следоперативно наблюдение (при по-голям обем операции), родилки с ДИК синдром, остро настъпили кръвозагуби и много други. Напрежението се поражда тогава, когато ни взимат за „хоспис”. Реанимация ли е мястото за „отглеждане” на хронично болни? В интензивните отделенията не работят магьосници и горски феи, нито пък имаме магически пръчки за съживяване. Ние сме човешки същества като всички останали. Усмихваме се, говорим, плачем, смеем се, чувстваме, страх ни е и губим дълги битки.

Защо се насочихте към анестезиологията?

Харесвам адреналина и интензитета на работата си. Харесва ми да бдя над нечий сън или човешка душа, която устремено е тръгнала към друг свят. Ходя с удоволствие на работа. Тук е моментът да отправя искрени благодарности към началника на ОАИЛ д-р Димитър Иванов, че ми подаде ръка, за да сбъдна една мечта.

Защо е толкова голям дефицитът в тази специалност?

Анестезиологията и реанимацията са висшият пилотаж в медицината. Мултидисциплини, които са взаимно свързани, обхващащи широк набор от знания и умения, придобити по време на обучението ни в университета и след това. Дефицитна я прави „бягството” на специалистите извън България поради ниско заплащане, неуважение и „шуробаджанащина”. За жалост, България е изгубила и ще продължава да губи стотици медици и медицински сестри именно поради тази причина. Сега покрай ковид-кризата като че ли това пролича още по-ясно. Да, време беше светът да разбере колко е важна и отговорна навременната намеса на един анестезиолог - реаниматор. Липсата на именно тези специалисти води до висока смъртност по време на пандемия.

Мислите ли след специализацията си да заминете в чужбина като много други млади лекари?

Връщам се, и всеки път бих се връщала в Родината си. Мило и свидно ми е да гледам отдалече как „тя” прави последни вдишвания, опитвайки се да поеме въздух. Но само аз да се върна, е крайно недостатъчно.

Имате ли моменти, в които сте искали да се откажете от професията?

Да, преди да ми отпуснат място за специализация към МБАЛ -Пазарджик. Всеки път исках да се откажа, когато ми „затваряха вратата” и ми съобщаваха: „В тази болница няма място за специализация по избраната от Вас специалност.” Та нали анестезиолозите са дефицит.

Спомняте ли си най-трудния си момент в работата?

Всяко самостоятелно решение, което взимам, касаещо живота на даден пациент, е труден за мен момент.

Какво е да работиш на ръба между живота и смъртта?

Трудно е, но си струва!

Грижите се много често за пациенти в кома. Случват ли се чудеса?

Природата е много по-изобретателна по отношение на чудесата. Аз съм враг на всякакви чудеса и не вярвам, че хората могат да възкръсват. Но завиждам на вярващите - за тях има утешение.

Наградена сте с медал „За хората с добри сърца“. Това ли е най-голямото признание, което сте получили досега?

Не, най-голямото признание е усмивката на близките и пациентите след възстановяване. Това е достатъчно признание за труда ни. Това стига, за да ме топли вечер и да заспя спокойно.

Докъде се простират амбициите Ви?

Думата „амбиция” е прекалено силна за мен. Амбициите превръщат хората в „чудовища”. Сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва. Предпочитам постепенна промяна, отколкото амбициозен провал. За постигането на моите цели следвам описаното в учебника ми по „Здравен мениджмънт” - правило на петте П-та: „Предварителната Подготовка Предотвратява Провала на Представлението”.