Д-р Цветеслава Гълъбова е психиатър с дългогодишна практика и директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ в Нови Искър (Курило). По повод Световния ден на психичното здраве разговаряме с нея за предизвикателствата пред българската психиатрия и за мястото, което тя заема в общественото съзнание, както и за необходимостта от промени в психичноздравните грижи у нас.
Днес д-р Гълъбова, заедно с българския евродепутат от Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент Кристиян Вигенин организират в столицата конференция на тема „Психично здраве и социална грижа в ЕС и България - правни, етични и обществени аспекти“, в която ще вземат участие лекари, политици, експерти и общественици.
Д-р Гълъбова, тази година мотото, под което преминава Световният ден на психичното здраве, е свързано с достъпа до психичноздравни услуги при катастрофи и извънредни ситуации. Тъй като всички живеем под знака на тежките природни бедствия през последните дни, искам да Ви попитам грижи ли се здравната ни система за психичните проблеми на хората, които са сполетени от такива събития?
Не, категорично мога да заявя, че здравната ни система е сляпа и глуха за психическите и психологическите проблеми на хората, преживели катастрофи и извънредни ситуации. И причината за това е, че психотерапията и психологичното консултиране изобщо не са включени по никакъв начин в здравното ни обслужване, така че повече хора да имат достъп до това. Всичко е платено, няма програми за безплатно консултиране и при извънредни ситуации се прави всичко в момента и на парче. Освен всичко друго, професията на психолога не е държавно регламентирана и не се знае кой какви услуги предлага, къде и кой го е сертифицирал и т.н.
Финансирането ли е най-тежкото предизвикателство пред българската психиатрия днес?
Финансирането е второто, първото е осъзнаването от обществото – ние, гражданите и институциите, че психичното здраве е точно толкова важно, колкото физическото и то наистина да стане ако не приоритет – както се твърди, а не е – то поне равностойно на физическото. Когато го има това осъзнаване, ще се намери и необходимото финансиране.
Коя е причината все по-малко млади лекари да поемат по пътя към тази специалност?
И двата мотивационни стълба са силно разклатени – заплащане и кариерно израстване. В страните от ЕС, където най-често заминават нашите колеги, започват със заплати между 5 и 6 хиляди евро, и им се осигуряват отлични условия за специализация – достъп до литература, участие в семинари, конгреси и конференции, които се поемат от съответната държава. При нас това става или за лична сметка, или се осигурява от някоя фармацевтична компания. Освен това материално-битовите условия в нашите лечебни заведения за стационарна психиатрична помощ са незадоволителни в повечето случаи. Има някои изключения, но пък там трудно можеш да се „вредиш“ за специализация, а и за лечение. Трябва да отбележим и крайно стигматизиращото отношение, което обществото в България, както и институциите, имат към психично болните и към работещите с тях. Всичко това накуп води до отлив от професията.
Подвластно ли е все още българското общество на стигмата към хората с психична болест?
Да, макар да има известен напредък, но все още крайно недостатъчен. Маркер за това, че има стигма, е и фактът, че няма силни пациентски организации на психично болни и техните близки. У нас е социално по-приемливо да си с физическо увреждане, отколкото да кажеш, че имаш психично разстройство или детето ти боледува от шизофрения. Виждате, че и политиците ни, включително на най-високо ниво, се обиждат през психичната болест.
Къде е скрит ключът към подобряването на психичноздравните грижи у нас?
В цивилизационното ни израстване като хора и разбирането, че това може да се случи и на нас. И тогава много боли. Боли не само, защото психичната болест е влязла в дома ни, а и защото моментално се залепва клеймото „луд“ с всички последствия от това.
Подкрепям всички изводи. Те се отнасят и за детската възраст.