Д-р Иванела Кирилова: Анестезиолозите работим тихо, много често пациентите не ни помнят

Д-р Иванела Кирилова е част от екипа на Катедрата по анестезиология и интензивно лечение на Военномедицинска академия (КАИЛ). Завършва медицина в Медицински университет-Плевен. Работила е като медицински асистент в МБАЛ "Свети Панталеймон"-Плевен. Във визитката си има записани и 4-годишна доброволческа работа с болни (включително и деца) в УМБАЛ "Д-р Г. Странски" - Плевен.

Д-р Кирилова е била е председател на плевенския клон на Асоциацията на студентите-медици в България, както и зам.-председател на Студентски съвет при МУ-Плевен.

Работила е като доброволец по благотворителни проекти, свързани с организация на регионални и национални събития с благотворителен, социален и образователен характер за студенти, ученици, граждани и пациенти. Участвала е в студентски конференции и форуми с презентации и постери. От 2019 г. е част от екипа на Катедрата по анестезиология и интензивно лечение на ВМА, която е най-голямата и модерно реанимационна структура у нас.

Д-р Кирилова, какви пациенти посрещате тези дни, има ли нещо по-специфично в потока това лято?

Естеството на работата ми непрекъснато ме сблъсква с едни от най-тежките случаи от медицинска гледна точка. При нас, в Катедрата по анестезиология и интензивно лечение на ВМА, не бих казала, че потокът на пациентите е зависим от сезоните. В компетенцията на тази структура попадат широк спектър от дейности и по тази причина обичайни за ежедневието ни са тежките травми, получени след инциденти, усложненията след хирургични интервенции и онкологични заболявания при пациенти с полиморбидност и при болни без такава. Много пъти на нас гледат като едва ли не на последна инстанция – грижим се за хора, изпратени ни от колеги от цялата страна, което говори и за доверието на гилдията към нас.

Как в личен план приемате предизвикателствата на пандемията? На какво Ви научи работата в рискова среда, в която със сигурност се сблъсквате освен с болестта, и със страховете на болните и техните близки?

Пандемията от COVID-19 е една доста обширна тема, това е едно голямо предизвикателство пред цялата медицинска общност. Със сигурност, всеки медик е усетил това по индувидуален начин, но пък без съмнение има проблеми, пред които всички ние като съсловие се изправихме.

Личното ми усещане за сблъсък с нещо толкова ново и непознато ме накара да преодолея доста от страховете си като лекар и човек. От една страна е тоталното загърбване на личния комфорт и нужди в работна среда, която изисква непрекъснато използване на лични предпазни средства и спазване на строги правила за дезинфекция и изолация. От другата страна е самото лечение, грижите за критично болни пациенти с тежко протичащи форми на COVID-19 и комуникацията с техните близки.

Всеки от нас, когато избира медицината за професия, защото е разбрал, че тя е неговото призвание, си дава сметка, че в определен момент ще му се наложи да работи в по-специфична среда, която изисква изискваща подобни мерки за безопасност. Едва ли обаче някой си е представял, че това ще се случи за такъв дълъг период от време и в такива мащаби.

Необходима е сериозна мобилизация, необходима е и сила, защото трябва да посрещнем освен всичко и страховете на пациентите, които постъпват в интензивно звено – това е нормално, всеки се притеснява за живота и здравето си. Именно ние сме хората, които трябва да дадем на пациентите усещане за доверие и сигурност, за да могат те самите да участват в лечебния процес, който е двустранен. А за да стане това, е необходимо те да осъзнаят своята роля в него, както и да повярват, че всичко ще бъде наред. Наше задължение е и да сме напълно обективни с близките им. Нуждаем се и от тяхното доверие, като им показваме, че правим всичко по силите си, за да постигнем благоприятен изход от лечението.

Каква беше най-голямата Ви мечта, когато прекрачвахте прага на медицинския университет? Сбъдна ли се тя днес?

Най-голямата ми мечта бе да помагам на хората, да участвам активно в битката за спасяването на живота им. Мечта, която изисква и огромно чувство за отговорност, отдаденост и непрекъснато усвояване на нови знания и умения. И да, тази моя мечта се сбъдва всеки ден.

От професионална гледна точка как се разви специалността Ви през тази година? Кои са най-големите постижения в тази област и какви за очакванията Ви за нейното бъдеще?

Анестезиологията и интензивното лечение е най-вълнуващата и изключително важна специалност, но като че ли винаги остава леко в сянка. Ние сме хората, които работят тихо, тези, които често пациентите не помнят. През последната година и разгръщането на COVID-пандемията, сякаш специалността ни излезе на по-преден план. Това е една непрекъснато развиваща се и динамична област с много значими постижения. Това развитие се случва буквално с дни и ние, младите лекари имаме задачата да вървим напред, като се учим от опита и знанията на нашите учители. Тук е мястото да благодаря на всички мои учители до момента. Аз имах късмета да попадна в голяма структура като ВМА – тук мога да видя случаи, които няма в други болници.

Какво бихте искали да пожелаете на колегите от екипа, с който всеки ден посрещате и изпращате хора,които имат нужда от помощ?

Преди всички пожелания, бих искала да има благодаря за неуморните им усилия всеки ден. След това им пожелавам най-вече здраве – на тях и близките им хора, сила, за да се справяме с предизвикателствата заедно, с вяра в доброто. И нека никога не забравяме защо сме избрали именно тази сфера на медицинската практика.

Благодаря и на колегите от Ваксинационния център на ВМА, с които ни събра мащабната имунизационна кампания в общата битка с тази коварна зараза. През последната година и половина тя изправи целия свят през безпрецедетни предизвикателства, но и беше една възможност на всички нас да покажем, че когато сме единни и вярваме във възможностите на науката, можем да се справим