Проф. Георги Байчев: Вярата, надеждата и любовта на близките са най-големите помощници в онкологията

Проф. Георги Байчев е един от най-изтъкнатите специалисти в областта на медицинската онкология. Той е част от екипа на Клиника по гръдна хирургия към ВМА и един от лекарите, които всяка година участват активно в едномесечната кампания на лечебното заведение срещу рака на млечната жлеза. През юни тази година беше отличен с приза "Лекарите, на които вярваме". За Zdrave.net проф. Байчев разказа за избора си на професия и средствата за оцеляване във всекидневието му, изпълнено с болката на пациентите.

- Проф. Байчев, защо избрахте медицината за професия?

- Като дете във Велико Търново имах съседи, които бяха лекари и се ползваха с много добро име. Винаги съм ги гледал с голям респект. Другата причина беше учителката ми по биология – г-жа Алексиева, която беше родена педагожка и предаваше биологията и човешкото тяло по най-интересния възможен начин. Това бяха причините да се ориентирам към медицината, иначе в семейството ми съм първи лекар. Към хирургията пък се ориентирах в трети курс, по време на първия си стаж в болницата. В тази възраст личният пример е заразителен. Тогава имах привилегията да слушам лекции на едни от най-добрите български хирурзи – проф. Баев, проф. Гюровски, който вече е на над 90 години и продължава да оперира. Това са хора, родени за лекари, родени за хирурзи с голяма харизма, които ни увлякоха. Почти всички от курса искахме да ставаме хирурзи, макар че не всички станаха. Самата специалност е много динамична. Аз работих първо шест години спешна хирургия в Плевен, после след 1993 г., когато взех специалност започнах онкохирургията. Спешността е нещо, което е много важно и много интересно.

- Но и много натоварващо, защото се сблъсквате основно с тежки случаи.

- Тежки случаи, работа нощно време, рискови операции. Понякога се налага да се прави втора, трета операция с несигурна прогноза. Така е, но пък е интересно и бързо се трупа опит. А когато в екипа има и хора, на които можеш да разчиташ и от които да се учиш, това е най-доброто място за един млад лекар. Аз имах привилегията да попадна сред най-добрите български хирурзи. Хирургията не се преподава, тя заразява. Но това е много тежка специалност и иска и физически сили, и себеотдаване, а това често става за сметка на семейството, на свободното време, на здравето даже. Всяко нещо си има цена.

- С какво обаче ви привлече мамологията?

- Към мамологията се насочих по една доста травиална причини. Когато започнах да работя като онколог в Плевен, нямаше лекар, който да е тясно специализиран за млечна жлеза. А заболяванията на млечната жлеза – и доброкачествените (мастопатията) и злокачествените, са най-честите заболявания при жените. При всеки четвърти тумор при жената е рак на гърдата. Бяхме малко хора – няколко онкохирурзи и аз прецених, че това е един интересен орган,  а нещата се оказаха много по-дълбоки и интересни, отколкото съм предполагал. В тази специалност хирургията е само част от пъзела на лечението, даже не бих казал, че тя дори е най-важното, но е много важна по отношение на диагностиката и ранното лечение на тези заболявания. Друг е въпросът, че тези пациенти идват сравнително късно при нас и обикновено хирургията е втори етап. По-често при нашите пациенти започваме с предоперативна химиотерапия.

- Напреднала ли е вече достатъчно медицината, за да може да се отстранява образуванието, без да бъде премахвана гърдата?

- Да, това е стандарт при държавите с профилактични и скринингови програми. За съжаление повечето от нашите пациенти са във втори стадий, когато се налага по-голяма по обем операция. Докато в държавите със скрининг, целта е да се диагностицира заболяването в т.нар. нулев стадий и дори вече се говори за стадий минус 1, когато се оперира преканцероза и гърдата се запазва. Съвременната онкология е профилактичната. Малко са нашите пациенти в първи стадий – през годините варират между 18 и 20% и при тях правим точно тази операция.

- Едномесечните кампании срещу рак на млечната жлеза, които ВМА прави всяка година помагат ли за хващане на заболяването в наистина ранен стадий?

- Тези кампании имат много важно място в комплексното поведение при тези заболявания. Самите пациенти са доста по-информирани и сами ни търсят. Въпреки всичко, нищо не може да замени една национална скринингова програма, в която всички жени между 45 и 69 години да са включени в регистър. Така те ще получават ежегодно покана да се явят за профилактичен преглед с резервна дата. В държавите с такива програми – 60-65% от жените са в първи стадий на заболяването, когато то е лечимо.  

- Защо избрахте ВМА?

- Защото човек трябва да търси развитие. По разпределение започнах в Бърза помощ в гр. Елена към общинската болница. От Бърза помощ можеше да се специализира хирургия. Тъй като имах примера на учителите си проф. Баев и проф. Гюровски, исках да работя в академично звено и се явих на първия конкурс, който се обяви – асистентско място в Плевен. Започнах там, но е нужно развитие. Военна болница е водеща болница в България, колективът тук е страхотен, а една тежка специалност се работи много по-приятно, когато имаш съмишленици.

- Казахте, че плащате за работата си като хирург с личното си време и дори здравето. Как успявате да се съхраните?

- Благодарение на хобитата, които имам. Един мой колега беше казал, че хобито е най-важното от маловажните неща. Важните неща в живота са четири – здравето, любовта, работата и семейството. През отделните декади от живота ги подреждаме по различен начин. Маловажните неща включват вече колата, жилището и хобитата. Аз имам няколко, благодарение на които успявам да се презареждам, за да мога да бъда в понеделник адекватен на работа. Много обичам хубавата поезия. Имам честа да познавам едни от най-добрите български поети, а около 10-12 стихосбирки са илюстрирани с мои фотографии. Това са Жоро Трифонов, Николай Заяков, Ана Боянова, Весела Димова – привилегия е, че благодарение на работата си се срещнах с тези хора.

- А фотографията как се превърна в главно хоби?

- Започнах първо да правя снимки в операционната във връзка с публикациите и научните ми трудове. Основно снимах с макро обектив елементи от операцията. Но апетитът идва с яденето. Фотоапаратът ми беше постоянно с мен, често пътувам по конгреси, а и всяка седмица до Плевен и Търново и няма как нещо красиво край пътя да не ми привлече окото. Започнах тогава и повече цветя да снимам. Много по-късно взех широкоъгълен обектив за панорамни снимки и телеобектив за животни.

- Разбрах, че колекционирате камъчета. Какво има в колекцията ви?

- Едното от хобитата ми е пътуването и винаги, когато имам възможност, гледам да си подаря няколко дена сред природата, а в България има невероятни места. Част от нас винаги остава там и си взимам за спомен камъче, което усетя, от това място. И така се оказа, че имам колекция от повече от 80 камъчета от уникални места. Във филма „Тайната“ имаше разказ на едно дете, което каза, че има едно място, на което ходи да се зарежда. И тъй като не може да е постоянно там, има камъче от това място, което му е винаги в джоба. И където и да се намира, ако има някакъв проблем, си бърка в джоба, държи си камъчето и се пренася на мястото. То каза – това е моето камъче на благодарността. В Испания, в Андалусия има цяла планина на благодарността. Имам камъче и от там. За мен контактът с природа и с цветята е нещо велико. Благодарение и на поезията, която познавам и чета, да не казвам голяма дума, но това ме спасява, защото ежедневието често е много тежко и тъжно.

-   Има ли формула, с която да се каже на един човек, че е обречен?

- Не. Няма по-голям грях от греха срещу надеждата. На един пациент никога не трябва да му се взима надеждата, защото има някои неща, които са много над нас и ние не можем да ги ръководим. Излекуването е нещо относително в онкологията, но имам случаи на пациенти в четвърти стадий, доказани с хистологично изследване, с ПЕТ-скенер, с образна диагностика, които благодарение на голямата си жажда за живот и мисията, която имат – конкретно говоря за деца, близки и роднини, надминаха в пъти преживяемостта за четвърти стадий. Имам пациентки, които осма, девета година са с костни метастази, с други огнища и въпреки всичко продължават да се борят. Продължаваме и лечението им, но мисля, че по-голяма роля оказва това, че те не се предават и че имат някаква мисия в живота. Вярата, надеждата и любовта на близките са най-големите помощници в онкологията.