Д-р Иван Ангушев: В медицината успехът се измерва не в оценки или титли, а в това колко знания, грижа и надежда си предал нататък

Д-р Иван Ангушев завършва с отличие успех Медицински университет - София през 2024 г. През същата година е избран за „Студент на годината“ на университета.

По време на следването си печели трето място в конкурса “Студент на годината на Република България” и е награден за високи постижения в образованието и личностното развитие в областта на здравеопазването.

Интересът му към офталмологията се заражда още през първите години на следването, когато е запленен от физиологията на зрението и прецизността на интервенциите, които се прилагат в лечението на заболяванията на очния апарат. Преминал е стажове в очни отделения в Германия и Италия.

Член е на Немското дружество по офталмология, Италианската асоциация по офталмология и Българското дружество по офталмология.

Д-р Ангушев е специализант по офталмология в Отделението по очни болести в УМБАЛ "Лозенец". 

Д-р Ангушев, как избрахте да се посветите на медицината?

Още от малък съм израснал в семейство, в което доброто образование беше висока стойност. Винаги са ме насърчавали да уча, да се развивам, а и съм бил добър ученик, с искрен интерес към биологията, физиката и химията. Дори докато тренирах усилено, науката винаги беше част от мен.

Преди медицината интересът ми беше повече насочен към футбола – динамичен, пълен с емоции. Обичах играта, но с времето осъзнах, че нещо ми липсва. Нещо като празнота, усещане, че мога да дам повече, че щастието ми не е само на терена, а в това да бъда полезен по по-дълбок начин.

И тогава разбрах, че искам да помагам на хората, а спортът да е моето хоби. Истината е, че преходът беше изключително труден. Имаше много съмнения, умора и моменти на слабост. Но благодарение на най-близките ми хора, които никога не спряха да вярват в мен, успях да продължа.

Сега, когато обличам престилката, усещам още по-голяма мотивация от тази, която съм изпитвал, когато излизах на терена. Защото това да мога да помогна на човек в нужда, повярвайте ми, е най-голямата ми и истинска победа!

Имате впечатляващи отличия по време на следването си – разкажете как постигнахте тези успехи, с какво Ви мотивираха те да се развивате и да приемате предизвикателствата на професията?

Предполагам става въпрос за успехите, свързани с медицината, защото и тези в спорта са ми „на сърце“!

Едно от най-големите признания, които съм получавал досега, е наградата „Студент на годината“ на Медицински университет – София. Да бъда оценен по този начин, както и да заема трето място в България в категория „Медицина“ на наградите „Студент на годината на Република България“ на НПСС, беше огромна чест, при мисълта за която още ме побиват тръпки.

Това са награди, които получих заради участията ми в конгреси, спортни постижения, научни разработки, проекти, обучения за допълнителни квалификации и най-различни събития, полезни за обществото. Но зад блясъка и усмивките около тези награди стои не просто много труд – стои цяла вселена от емоции, загуби, битки и хора, без които нищо нямаше да бъде възможно.

Едно нещо, за което много малко хора знаят, е че по време на следването си загубих баща си – най-голямата ми опора, пример за човек и приятел. А след него – още четирима от най-близките ми роднини. Да, три четвърти от фамилията ми си отиде в рамките на няколко години. Беше буквално като да плуваш срещу буря, без спасителна жилетка, само със спомена за брега и надеждата, че някой ден пак ще го видиш.

Имаше моменти, в които не знаех как ще продължа. Но точно тогава около мен застанаха преподаватели, колеги, приятели – хора, които не просто вярваха в мен, а ми даваха сили, когато аз самият ги нямах. На тях дължа огромна част от всичко, което съм днес. Бяха ми не просто опора, а истинско семейство.

Спортът и науката също бяха част от тази борба – бяха моят начин да канализирам болката в действие. Когато стъпвах на терена или се стараех да се представя най-добре в университета, усещах, че все още имам сили, че все още мога да бъда себе си и да се боря с всички неволи в живота.

Тези изпитания ме научиха да гледам с огромна емпатия на всеки човек, който се бори. Защото знам какво е да се усмихваш с празно сърце, да слушаш лекции със сълзи в очите и въпреки това – да продължиш. Научих се не само да лекувам, но и да вдъхвам надежда. И именно това ме мотивира да бъда лекар – не само като професия, а като призвание.

Знам, че всеки води собствени битки – понякога в тишина и с голяма болка. Именно за тези хора искам да бъда мотивация и пример, че когато преобразуват болката в правилна мотивация, могат да постигнат всяка своя мечта!

С какво Ви привлече офталмологията? Кои бяха най-добрите Ви учители в специалността?

Офталмологията не е просто специалност – тя е изкуство. Това е една от най-фините и деликатни области в медицината, в която всеки микрон има значение, всяко движение – прецизност. Баланс между наука и усещане.

Но зад тази изключителна прецизност се крие дълбочина, която далеч надхвърля техниката. Офталмологията е врата към цялото тяло – през очите ние виждаме не само света, но и болестите, които го нарушават. Очите могат много рано „да кажат“ за диабет, хипертония, автоимунни заболявания, неврологични процеси. Те са като прозорец към вътрешния ни свят. Една специалност, в която се срещат вътрешните болести, неврологията, хирургията и в същото време – красотата на човешкото лице.

Точно тази комплексност ме привлече – тя не ме затваря, а ме допълва. Дава ми усещането, че лекувам не само орган, а усещане. Поглед. Връзка със света.

В очите се чете всичко – страх, обич, надежда. Виждат се не само симптомите, но и онова, което човек не може да изрече. Когато лекуваш зрението, ти не просто възстановяваш функция – ти връщаш светлина. За мен офталмологията е нещо като битка с лошото, в която не искаш мракът да остане там, където може да има светлина.

Макар да съм все още в началото, съм имал честта да се докосна до някои от най-добрите специалисти в България. Хора като доц. Димитрова, проф. Петкова, разбира се – по време на следването ни преподаваха и проф. Оскар и неговите колеги от Александровска болница.

Но най-важната част в развитието ми като бъдещ специалист ми дава д-р Инджов и нашият невероятен екип в УМБАЛ „Лозенец“. Когато коментираме случаите и различните пациенти, по-опитните колеги се стараят да ни предадат своите знания и опит – нещо изключително важно в медицината.

Всеки от моите колеги винаги е подхождал с желание да ни покаже и научи. Често искам да прескоча някой етап от развитието си и бързам към „по-дълбокото“ в нашата сфера, но редовно ми напомнят, че има стъпки и знания, през които трябва да премина.

Д-р Инджов ни насърчава да участваме активно – както в прегледите и различните интервенции, така и в конгреси и симпозиуми. Именно по този начин можем да се изградим като добри специалисти – когато сме заобиколени от хора, които искат да ни дадат, а от нас се иска да бъдем подготвени и да имаме желание за развитие.

За мен е изключително важно и личният пример, който ни дават – не само като специалисти, но и като хора: отношението към пациента, комуникацията с колеги, всекидневното желание за усъвършенстване, желанието да ни научат. Именно затова ходя с голямо желание на работа – макар понякога в края на деня да нямам сили за нищо друго, на следващата сутрин се събуждам още по-мотивиран!

Кои теми и проблеми от тази област намирате за особено привлекателни и особено предизвикателни?

Една от най-привлекателните и същевременно предизвикателни страни на офталмологията за мен е хирургията – изключително прецизна, деликатна и технологично напреднала. Катаракталната хирургия, например, е виртуозно изпълнение в милиметров мащаб, при което всяко движение има значение, а резултатът се вижда буквално с очите – от пациента и от лекаря.

Витреоретиналната хирургия пък е като навлизане в най-дълбоките пластове на окото – задната му част, където се крият фини, но съдбоносни структури.

Заболяванията на ретината също са сред моите професионални интереси. Състояния като диабетна ретинопатия, макулна дегенерация, както и други по-рядко срещани, но интересни заболявания са със сигурност едно от направленията, в които искам да бъда полезен за пациентите.

Не по-малко вдъхновяваща за мен е и невроофталмологията – защото тя е пресечната точка между неврологията и офталмологията. Там, където зрението и мозъкът се срещат. Изисква логическо мислене, интердисциплинарен подход и дълбоко познаване както на анатомията, така и на клиничната картина.

А глаукомата...тя е друга вселена. Хронична, коварна, тиха. Наричат я „тихия крадец на зрението“ – и с право. Тя не боли, не сигнализира рано, но оставена без контрол – отнема завинаги. Именно затова ми е интересна – защото изисква не само диагностика и лечение, но и изграждане на връзка с пациента, проследяване във времето, постоянство и търпение. Това е една битка, която се печели с превенция, доверие и последователност – качества, които искам да предам не само на пациентите в офталмологията, но и на нашето общество като цяло.

Трудно ми е да избера само едно направление – все пак тепърва започвам.

Имате ли интерес към научна и преподавателска работа?

Ще започна с една от моите максими в живота: за мен най-важното нещо не е колко си взел, а колко си дал. Особено в медицината – защото тук успехът не се измерва в оценки или титли, а в това колко знания, грижа и надежда си предал нататък.

Именно затова с огромна радост по време на моето следване бях демонстратор по анатомия – тази свещена наука, от която всичко започва. Обожавам да преподавам и съм безкрайно благодарен на хората, които са ми подали ръка тогава, когато латинските наименования звучаха повече като магически заклинания...

Преподаването е изключително голяма отговорност. Не просто предаваш информация – предаваш отношение към знанието, към пациента, към себе си. И когато след време някой колега, на когото си помогнал с ученето, ти се обади и каже: „Взех изпита, благодаря ти, че ми показа как да го науча, не просто как да го запомня!“ – усещането е по-добро от шестицата.

Науката също е голяма моя страст. Участвал съм в писане на статии и съм се включвал в конгреси, защото вярвам, че именно тя движи медицината напред. Без наука няма развитие – има само повторение. А прогресът в медицината се гради на раменете на всички онези, които са си задали въпроса „Ами ако…?“.

Но научната работа и преподаването, както и медицината като цяло, не са индивидуален спорт. Изключително важно е да имаш правилния ментор и вдъхновяващ екип – хора, които не просто те учат, а ти показват как се гори в това, което правиш. Без такъв кръг около себе си всяко знание остава просто… информация. А не трансформация.

Затова за мен медицината не е само лечение, а и предаване – на опит, на мислене, на светлина.

И както е казал Исак Нютон: „Ако съм видял по-далеч, то е защото съм стоял на раменете на гиганти.“

Ако можем и ние да бъдем нечии рамене – тогава си е струвало!

Кои качества цените най-много у колегите си, с които посрещате радостите и трудностите на всекидневието?

Най-много ценя в тях това, че са истински хора. Харесвам, че един е винаги спокоен, когато другият е на ръба, че един знае всеки протокол наизуст, а друг може да разсмее пациента с две думи. Уважавам колегите, които не се плашат от отговорност, които умеят да питат, да слушат, да признаят грешка и да подадат ръка – без да чакат аплодисменти.

Аз се уча от тях всеки ден – независимо дали е лекар с 30 години опит или млад специализант. Понякога искам да ги разпитвам още и още, но те нямат време – защото спасяват, лекуват, бързат. И въпреки това намират време за мен. За нас. И затова им благодаря от сърце.

За мен екипът е най-важната част от едно отделение. В медицината няма място за „аз съм най-добрият“ тип поведение или за нарцистично отношение. Ако не си готов да бъдеш част от отбор – да подадеш, да отстъпиш, да изчакаш, да се извиниш, да питаш, да помогнеш – по-добре си търси индивидуален спорт.

В личен план кои са любимите Ви занимания за свободното време?

В личен план съм човек на нюансите, а не на крайните цветове. Свободното си време обичам да прекарвам така, както иска душата ми в конкретния момент – тихо, красиво, смислено.

Една от любимите ми книги е „Кривата на щастието“ от Иво Иванов – не просто защото е добре написана и имах честта да се запозная с Иво, а и защото между редовете ѝ живее онази тиха доброта, която светът често пренебрегва. Вярвам в това. В добрината, която не крещи, не търси признание, а просто лекува. Понякога с дума. Понякога с тишина.

Обожавам да спортувам – от дълги пробези, в които мислите ми се подреждат, до вдигане на тежести, когато просто искам да почувствам силата в тялото си. Има нещо терапевтично в усещането, че физическото усилие изчиства психическата умора.

Футболът също е страст – а и, както се шегувам с приятели, го „преподавам“ по софийските и международните игрища, където съм едновременно играч, треньор, анализатор и... най-гласовитият от отбора. 

Тенисът пък е другата ми спортна страст. Но все не достига нещо, за да започна да се отнасям по-отговорно към него...

Любовта ми към планината е стара. Там намирам онова, което градът често ми отнема – въздух, хоризонт, тишина. Обичам да бъда сам със себе си. Да мисля, да се разхождам без посока, да се отдалечавам от шума, за да чувам вътрешния си глас. Понякога ми е трудно да бъда с много хора – не защото не ги обичам, а защото обичам да се изключвам, да си дам време да се презаредя.

А Италия… тя е моето „далече, което е близо до сърцето“. От величието на Рим, през изяществото на Флоренция, до уюта на малките тоскански градчета, където времето тече с аромат на кафе и босилек. В нея има нещо съвършено недосегаемо – красота, култура и много страст в едно.

По отношение на музиката съм човек на настроенията. Често слушам съвременна българска музика, особено когато ми липсва домът. Харесвам италианска музика – особено Ерос Рамацоти и старите канцони, както и гръцка – с нейната страст и лека лятна меланхолия. Музиката за мен е фон, но и огледало – на чувствата, на деня, на човека, който съм в момента.

Обичам красотата – не показната, а онази, която стои спокойно в ъгъла и чака да я забележиш. И вярвам, че животът се случва точно в тези малки, тихи, естетични моменти, в които просто си… там и го оценяваш.

Как си почивате най-добре?

Почивката за мен не е просто пауза от натовареното ежедневие – тя е връщане към себе си. В свят, в който често тичаме между пациенти, спешни задачи, графици и отговорности, за мен истинската почивка е онова тихо пространство, където сърцето се подрежда, а дъхът отново става дълбок.

Обичам да ходя на СПА далеч от града – някъде, където планината мълчи, а водата говори. Харесва ми усещането да се изключа от всичко – да няма телефони, шум, очаквания. Само топлина, тишина и въздух, който носи спомени и нови мечти.

Спортуването също е почивка за мен – не толкова за тялото, колкото за ума. Във всяко бягане има ритъм, а вдигането на тежести ми подрежда мислите.

Понякога обичам да пътувам сам – звучи странно, но точно в тези моменти най-много чувам себе си. Няма нищо по-възстановяващо от това да си далеч, но да си у дома – в себе си.

Има и една по-лична форма на почивка, която не всички забелязват: тихите добрини. Обожавам да правя неща за другите, без да се знае. Да помогна на колега, без да му кажа. Да купя закуска на някого, когото не познавам. Да оставя бележка с усмивка. Тези малки, кротки жестове ме зареждат повече от цяла неделя сън.

За мен почивката не е просто „нищонеправене“, а възстановяване на онова вътрешно равновесие, което ми позволява отново да давам. Защото вярвам, че човек почива най-добре, когато прави нещо, което му връща душата – в себе си.

Какво искате да пожелаете на Вашите връстници, които сега поемат по пътя на голямата офталмология?

На всички мои връстници, които сега поемат по пътя на офталмологията, искам да кажа нещо просто, но фундаментално: уважавайте хората до себе си.

Бъдете част от екипа – не на думи, а в действие. Подайте ръка. Покрийте някого, когато е уморен. Помогнете, без да чакате благодарност. Защото само когато сме добри един към друг, можем истински да бъдем добри и за пациентите.

А това е крайната цел, нали?