Д-р Стефан Стoилов: На децата си трябва да дадем корени, но и крила

Д-р Стефан Стоилов е роден в Бяла. Завършва медицина в ВМИ-София през 1983 г. Стажът  му започва  в УМБАЛСМ „ Пирогов” 1990 г. като детски хирург. От 2004 г. е началник на Детска коремна хирургия. Има 2 специалности – по Обща и Детска хирургия. Публикациите му в научни списания са 52 на тема перитонити, лапаростомии, панкреатити, вродени аномалии на храносмилателната система, огнестрелни наранявания и др. Сертификат по лапароскопска хирургия. Участва активно във форуми по Детска и Обща хирургия в страната и чужбина. Член е на Българското и Европейско дружество по детска хирургия. Д-р Стефан Станев е национален републикански консултант по детска хирургия.

Д-р Стоилов, как избрахте медицината?

Винаги съм искал да бъда лекар. Някои хора професията си я избират много трудно, но аз още от 7-ми клас, когато кандидатствах в езикова гимназия, знаех, че искам да бъда лекар. Дотогава участвах в БЧК. По времето на социализма нещата бяха много организирани нещата и идваха лекари да ни изнасят лекции за първа помощ. Тогава аз се влюбих в един хирург – д-р Петко Инджов.  В момента в Бяла има и улица на негово име, защото той беше завеждащ хирургията там. Беше един много широкоскроен човек, много приятен и ние като деца всички го обичахме. Той бешеи човекът, който правеше  всички интервенции на децата в Бяла и беше много популярна личност. Така след тези лекции вече знаех, че ще ставам лекар и искам да бъде хирург.  Когато вече завърших медицина в София имаше задължителни разпределения и по желание отидох да работя на село, защото наградата, ако работиш в район, който е отдалечен, ти даваха право да специализираш какво искаш. Работих като лекар в едно село - Семерджиево, Русенски окръг, с турскоезично население. С много приятни спомени съм от тези години. Ожених за съпругата ми шест месеца преди да ми свърши разпределението. Тя също е лекар. Там сме преживявали много хубави и естествено лоши неща. Бяхме свидетели на преименуването на мюсюлманското население, което беше един срамен и страшен период изобщо в българската история. Пациентите ми и хората, които живееха там, безумно ги обичам. Независимо, че са турскоезични, ние си живеехме много добре.И след това започнах да специализирам хирургия в Окръжна болница-София, после работих като общ хирург в районна болница Годеч, в която бях до 1990 г. и оттам като завеждащ хирургично отделение се преместих на работа в „Пирогов“ в детска хирургия.

А защо точно „детска хирургия“?

Първоначално дори малко ме беше страх, но когато започнах работа, разбрах, че не само не е толкова страшно да работиш с деца и дори е много по-приятно, отколкото да работиш с възрастни. Тогава взех специалност „детска хирургия“ и 2004 г. станах завеждащ на отделението по детска коремна хирургия и нито за миг не съжалявам за избора си на професионален път. Намерих една много стабилна професионална среда, много големи учители, от които изучих детската хирургия - проф. Ангел Боянов, доц. Минко Панов, д-р Теодор Пенушлиев, проф. Мария Михова, бившият ми началник - доц. Георги Трифонов. От тях научих занаята. Днес отделението работи с много добри показатели и много добри следопетартивни резултати. Тук оперираме деца от три до 18-годишна възраст. Разбира се, ние работим в екип цялата Клиника по детска хирургия и се налага да извършваме операции и на по-малки деца, има много случаи, които се оперират по спешност. Работил съм 14 години в отделението по неонатална хирургия, така че владея и „царицата на детските специалности“.

Кои свои случаи не можете да забравите?

Няма да забравя една Клавдия от Севлиево, която беше родена с голяма коремна аномалия. Тя беше родена с тегло 1300 гр, когато я свалихме от операционната след шестчасова операция, беше 1000 гр. В момента това дете е една прекрасна ученичка и хористка и е напълно здрава. Това дете, благодарение на екипната работа, благодарение на реаниматори, на колегите тук, успяхме да го върнем към живот и да го направим един напълно нормален човек със серия от оперативни интервенции. Клавдия не е единствения случай. Вродените аномалии в една детска хирургия са страшно тежка патология, можем гордо да заявим, че се справяме с много такива случаи и успяваме действително на едно европейско ниво да помогнем на хората. Важно е да се каже, че отделението, което водя, има най-ниска смъртност в България. Почти нулева и то при оперативни интервенции на тежки случаи, които обикновено се карат от цялата страна. Само в момента от 24 заети легла има 10 случая на много тежки пертонити от апендикуларен произход, което не е банална операция за апендицит, а са деца с тежки възпалителни заболявания на корема. Всички тези деца в момента са в стабилно състояние след операции.

Какво е мнението Ви за създаването на комплексна детска болница?

Моята абсолютна вътрешна убеденост, въпреки прекрасния ремонт на клиниката ни, е, че е абсолютно обосновано да има такава комплексна болница. Нужно е детските специалисти да бъдат в една мултифункционална болница, защото първо това снижава средствата за лечение на едно дете и второ - там са всички специалисти на едно място. Ние работим в много тясна колаборация с педиатри, гастроентеролози, с онколози, с неонатолози. Комплексното обслужване на едно дете е изключително важно. Представете си едно недоносено дете, родено с тегло 1000 гр и тежка аномалия в „Майчин дом“. Веднага след раждането му е необходимо да се извършат много консултации. То се слага в един транспортен кувьоз, вкарва се в линейка и се кара до Трета градска болница, за да го видят детски кардиолози. После детето се връща в линейката и го карат отново в неонатологично отделение. После то идва при нас. Ние пък имаме нужда от консултация от детски гастроентеролог. Тази процедура освен, че е много скъпа, застрашава живота на детето. Когато едно дете излезе от майчината утроба, то е безкрайно уязвимо на външни температури. Представите си колко по-удобно е това дете да си стои в едно отделение и всички тези специалисти минават да го видят и в след това да вземат едно адекватно решение за неговото лечение. Така се работи по целия свят. България безкрайно изостава в това отношение.

Как се разтоварвате от работата?

Предполагам както всички - с всички дребни човешки удоволствия. В работата денонощно ми се налага да говоря със страшно много хора, затова извън работата а аз обичам да бъда със семейството си, да има по-малко хора около мен. Обичам много планината. С жена ми имаме идна къща в Балкана и ми е много любимо да съм там и да си подрязвам плодните дръвчета. Обичам да пътувам, да прекарвам част от отпуските си в чужбина, да ходя на море. Най-голямото удовлетворение извън работата е от децата ми. Докато оперирах получих снимка от нея, от която разбрах, че вече съм дядо. Това е първата ми внучка и съм безкрайно щастлив. Не съм я видял още на живо. За съжаление децата ми, както половината деца на България, са в чужбина. Дъщеря ми роди в Австрия. Другата ми дъщеря живее в Германия. За мое най-голямо съжаление и двете, гледайки моята и на съпругата ми заетост, категорично отказаха да учат медицина. Това не ми пречи, като дядо, да се радвам на техния социален и семеен успех. На децата си сме длъжни да им дадем корени, но трябва да им дадем и крила. Натъжава ме, че децата ми живеят в чужбина, но света е много малък, а те са граждани на света.

Снимка: Надежда Ненова