Доброволецът Иван Вакарелски: 6 седмици не излязох от COVID-отделението

Треньор в СК по джудо „Кодокан“ Иван Вакарелски е сред първите доброволци в Инфекциозно отделение на МБАЛ-Пазарджик. 30-годишният спортист не се е поколебал да влезе в COVID-отделението и да работи и живее там в продължение на 47 дни. В интервю за сайта на лечебното заведение той споделя, че е искал да бъде максимално полезен по време на извънредното положение, а сега се връща към своето ежедневие като треньор, преподавател в Спортното училище на Пазарджик и пчеларството. Иван Вакарелски си е тръгна от МБАЛ-Пазарджик с отрицателен тест за COVID-19 и благодарствено писмо от ръководството на лечебното заведение с благодарност и признание от името на целия екип за това, че доброволно избра да бъде на първа линия в борбата с новия вирус и да се грижи за болните.

Ти си първият доброволец, който влезе като санитар на първа линия в COVID-сектора на Инфекциозно отделение на МБАЛ-Пазарджик. Трудно ли взе това решение?

Не ми беше трудно да взема такова решение. Отново бих го направил, ако се наложи.

Какво те накара?

Почувствах необходимост да бъда полезен на болницата в Пазарджик. Това, което ме накара е, че исках да дам своя принос за решаването на този проблем. В случая говорим не само за местен, а за световна, глобална пандемия.

Колко дни остана там?

От 8 май до 23 юни не съм излизал от отделението. 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата в продължение на 6 седмици бях на разположение на екипите.

Беше ли уплашен?

Първите два-три дни бях уплашен. После бързо се мобилизирах и успях да вляза в ритъм.

Близките ти как приеха твоето решение да влезеш при болните от коронавирус?

Близките ми бяха много притеснени. Те още са притеснени, което е нормално, но това, което направих, е и заради тях. Първо споделих с баба ми и дядо ми за своето решение да стана доброволец в Инфекциозно отделение. Те са хора, които са възпитани в по-различно време и ме подкрепиха, защото знаят, че в една такава ситуация всеки трябва да даде, колкото може повече от себе си. Баща ми беше ядосан, но когато му обясних кое е вътрешното чувство, накарало ме да взема това решение, се съгласи с мен.

От колко време не си ги виждал?

Баща ми не съм го виждал от месец март. Още преди извънредното положение. Той е геолог по професия и често пътува. Тогава беше в Черна гора. Баба и дядо ги видях няколко дни преди да вляза в COVID-сектора на Инфекциозно отделение.

Как изглежда епидемията през твоите очите?

Мислех си, че този вирус не е толкова страшен, но впоследствие видях колко е отвратителен, неприятен и заплашителен. Заплахата е много голяма от него.

Какво си спомняш за първия ти работен ден в COVID-отделението?

Първият ми работен ден там се оказа изключително тежък. Отделението беше пълно с COVID болни, когато започнах работа в него. Най- тежките случаи бяха трима мъже на 43, 89 и 84 г. Не мога да ги забравя. Видях изключително страдащи хора. Такива, които се бореха за живота си, но бяха безсилни срещу вируса и много се мъчеха. Аз вършех санитарната работа. Помагах и на сестрите. Правех всичко, с което можех да бъда полезен.

Каква беше твоята работа?

Да работя в COVID-сектора на Инфекциозно отделение беше мое лично желание. Това е и причината абсолютно всичко , което ми се кажеше да го изпълнявам. Ставал съм и посред нощ, когато имаше нужда. чистих, дезинфекцирах, помагах за извършване на санитарните нужди на пациентите. Всички тези дейности вършех за първи път в живота си. Аз съм работил много неща и мен работата не може да ме уплаши. Най-тежко ми беше, че колкото и да искам, не мога да помогна на най-тежко болните, които не успяха да победят вируса. Носил съм хора на ръце, когато са били в по-тежко състояние, които не можеха да станат и да се качат на носилка, за да бъдат преместени. Някои съм ги карал и с количка до апарата за хемодиализа. Сам избрах да работя и живея в отделението. Първата и главна причина за това беше, че когато съм 24 часа на разположение мога да окажа помощ на всеки екип от лекари и сестри, който имаше нужда от санитар. Втората причина е, че не съм от Пазарджик, а ако тръгнех от тук, за да се прибера до Белово, можех да се превърна в биологично оръжие. Не исках да рискувам чуждите животи. Не е редно.

Имаше ли възможност да разговаряш с болните?

Разговарях с болните най-често сутрин, когато дезинфекцирах стаите им. Повечето ни чувстваха близки и споделяха с нас личните си истории. Научих интересни неща за живота им. Имаше и такива, които не са добронамерени и не само не говореха с нас, но не искаха да съдействат и за тяхното лечение. Лекарите в отделението обаче са изключителни професионалисте и даваха всичко от себе си, за да помогнат на болните. За най-тежките моменти в отделението не мога да разкажа, защото искам, доколкото мога да запазя психиката на хората. Аз обаче изживях всичко това и ще продължавам да го изживявам още доста време. Лицата на пациентите и болката им са се запечатали в съзнанието ми.

Каква беше ситуацията в отделението в последния ден, в който беше там?

В последния ден, преди да изляза от отделението, имаше 10 болни с коронавирус. Двама от тях бяха в Интензивния сектор. Аз помагах и там, доколкото можех да бъда полезен. И последният работен ден беше натоварен, какъвто беше и първият.

Как се раздели с екипа на отделението?

Аз съм от хората, които лесно се привързват и раздялата ми беше трудна. Заедно се пазехме, за да не се заразим с вируса. Чувствам ги наистина много близки. Усещах, че и те ме приемат така. В най-трудните моменти имаше хора, които успяваха да повдигнат бойния ни дух.

По колко часа на ден трябваше да си облечен в защитен костюм  с маска, очила и предпазен шлем?

Всеки ден беше различно. Седял съм понякога и по 8-9 часа в защитен костюм и напълно екипиран. Първото ми обличане беше сутрин в 6 часа. Понякога се обличах и събличах по няколко пъти на ден. 11 пъти ми е рекорда за ден да влизам в сектора при заразените. В 12ч. през нощта влизах да правя пълна дезинфекция. Знаех, че от предпазното облекло зависи здравето ми, затова спазвах стриктно инструкциите за обличане и събличане.

Колко бързо се научи да обличаш и събличаш предпазните костюми? Чувстваше ли се сигурен с тях?

На втория-третия ден бях станал професионалист. Първо ми трябваха поне 10- 15 минути, но се научих за 5 минути да съм облечен и да съм на линия. Свикнах да работя и с минимална видимост, след като ми се запотяха предпазните очила. Използвах за по-голяма лична сигурност военна респираторна маска МР-70, с каквито разполагаха в отделението и постоянно работех с нея. Възпаляваше ми синусите, но пък дава 100% сигурност.

Как се издържа толкова много дни затворен при хора със заразно заболяване?

Много е трудно. Аз съм спортист. Подготвен съм психически и физически. Това ми помогна да издържа толкова дълго време. Това ми е най-дългото изолиране от околния свят. Слънце не ме беше виждало над 40 дни. Не съм се чувствал обаче като затворник, защото съм отишъл доброволно там с ясната цел да дам, колкото се може повече от себе си. Мен ме водеше целта ми. Имах много трудни моменти, но успях да се мобилизирам и издържах.

Как преминаваше един твой работен ден?

Имало е дни, в които съм си лягал в 3 през нощта, а съм ставал в 6. Събираха ми се по 4-5 часа сън. Имал съм безсънни дни и нощи. И такива, в които съм скачал от леглото и веднага съм се обличал с предпазен костюм. Това беше най-важно.

В останалото свободно време какво правеше?

Доколкото мога се опитвах да поддържам физическа форма с упражнения. Правех предимно лицеви опори от стойка на ръце, което е по-трудно. Четях и книги. Успях да прочета „ Мисли и забогатявай“ на Наполеон Хил и „Богат татко, беден татко“ на Робърт Кийосаки. Четях и спортна литература. За да си добър в нещо трябва да не излизаш от форма и да се образоваш, независимо къде си.

Колко PCR теста за COVID-19 ти направиха ?

Два пъти се тествах. Вторият при напускане на отделението. Нямаше смисъл да се тествам постоянно, след като аз доброволно бях там и не излизах. И двата ми теста са отрицателни. Една седмица след излизането ми от отделението избрах да се самоизолирам. Знам на какво е способен вирусът и не го подценявам.

От тук нататък накъде продължава твоят живот?

Продължава оттам, където му сложих паузата. Коронавирусът нанесе много щети. Аз трябваше да спра треньорската си работа. Трябваше да прекъсна и преподавателската си дейност в Спортното училище в Пазарджик. Сега ще се опитам да възстановя щетите. Преди извънредното положение тренирах 20 деца от 4 до 14 години. Треньор съм в спортните формации на СК по джудо „Кодокан“ в Белово и Септември. Освен това съм и спортен съдия. Занимавам се и с пчеларство. Искам да възобновя тренировките с децата, но имам съмнения дали ще може да започнем. Направих и експериментална група за обществено здраве в Белово за хора, които искат да отслабнат. Вирусът стопира и работата с тях, но дистанционно чрез наставления помогнах на 18-годишно момиче да отслабне с 12 кг. за два месеца.

Вярваш ли, че скоро ще се отървем от този вирус?

Не вярвам, че скоро ще се отървем от коронавируса и то най-вече заради слабата дисциплина на хората. Трябва да се молим някой умен човек да измисли лекарство, ваксина или нещо, което може да го спре. Дотогава с него ще си играем на котка и мишка.

Какво искаш да кажеш на хората, които не вярват в съществуването на коронавируса?

Молете се да не го видите, защото е много грозен и изключително коварен! Възможността да не успеете да го преборите е много голяма.

На какво те научи работата ти като доброволец в COVID-отделение?

Търпение и надежда. Станах доста по-търпелив. Аз съм импулсивна личност, поддавам се на емоциите, но там се научих да се владея повече. Молих се за много хора в отделението, за да оцелеят. За жалост някои не успяха, но други, които изглеждаха безнадежни -оцеляха. Радвам се за всички, които успяха да се излекуват и бяха изписани от отделението.

Това, че си спортист доколко ти помогна, за да издържиш толкова дълго време ?

Ако нямах физическа подготовка нямаше да се справя. Бях месец и половина постоянно там и може да ме разбере само човек, който е преживял същото.

Битка или война с неизвестен враг би нарекъл случващото се?

Война, абсолютна война, тотална война. В COVID-отделението, без да преувеличавам ви казвам, че е като на война. Когато дойдох тук бях подготвен точно за най-лошото.

Успя ли да станеш приятел с някои от хората, с които работеше?

Почти с всички. Уважавам и обичам всички-лекари, сестри, санитари. Изключително съм благодарен за възможността, която ми дадоха да работим заедно. Дадоха ми шанс да бъда на първа линия срещу коронавируса. Екипите от лекари, сестри и санитари в болницата са вашата армия, която се бори с един реално съществуващ враг. COVID-19 успя да парализира целия свят. Тези хора считам за национално богатство, с всичките им силни и слаби страни. И думите ми не са преувеличени. Всичко това видях с очите си.

Би ли се върнал отново да работиш като доброволец в болницата?

Бих се върнал и то без да се замислям. Сега обаче трябва да възстановя и пораженията, които ми нанесе вируса в спорта. Мисля, че децата, които тренирах също имат нужда от мен. Искам отново да се занимавам и с пчеларство. Искам да направя толкова много неща. Едно от най-големите ми желания е да чуя, че са открили лекарство срещу COVID-19. Ако това се случи всичко, което преживяхме като общество, ще остане само като един лош сън.

Какъв урок за теб беше всичко, което ти се случи ?

Урокът е не само за мен, а за всички. Аз научих, че когато човек се сблъска с нещо такова става по-добър. Научих се да бъда по-добър човек. Това е най-важният ми урок! Животът  прави с нас каквото реши и единственият ни избор понякога е да стиснем зъби и да се борим,  както  го правим  сега със коронавирусната  болест.